Стивън Кинг - Проклятието

— Какво е станало, господин полицай?

— Нищо, което да ви интересува. Продължавайте си пътя.

И за да не би случайно човекът от Нивата да говори английски, но да разбира само руски, полицаят нетърпеливо махнал с фенерчето си към Финстън роуд.

Джинели продължил бавно по пътя, като се провирал между паркираните коли, които навярно били на местните жители. Сигурно би било по-трудно да се движиш сред зяпачи, които са собствените ти съседи, подметна той на Били. Пред фургона, прострелян от Джинели, стояли две ясно разграничени групи хора. Едната била от цигани по пижами и нощници. Те говорели помежду си, а някои оживено ръкомахали. Другата група били хората от града. Те не говорели, ръцете им били в джобовете, а погледите — в развалините на фургона. Никоя група не обръщала внимание на другата. Финсън роуд продължавал още десет километра и Джинели за малко не попаднал в канавката, не веднъж, а два пъти, при разминаване с коли, профучаващи с висока скорост по черния път.

— Просто хора, излезли посред нощ с надеждата да видят малко кръв преди ченгетата да я измият от тротоара, Уилям. Или от тревата, в нашия случай.

Завил по един страничен път, който го отвел в Бъкспорт, а оттам поел на север. Пристигнал в мотела на Джон Трий в два часа сутринта. Нагласил будилника за седем и половина и заспал.

Били се вторачи в него:

— Искаш да кажеш, че през цялото време, докато аз се тревожех, че си умрял, ти си спал в мотела, където бяхме преди това?

— Ами да. — Джинели за миг изглеждаше засрамен, а после едновременно се захили и сви рамене. — Обясни си го с липсата на опит, Уилям. Не съм свикнал хората да се тревожат за мене. Освен майка ми, разбира се, но това е друго.

— Сигурно си се успал — дойде тук едва към десет.

— Не, станах веднага щом звънна будилникът. Обадих се по телефона, после отидох към центъра. Наех си нова кола. Този път от „Авис“. С „Херц“ не ми върви особено.

— Ще имаш неприятности с онази кола от „Херц“, нали? — попита Били.

— Не. Всичко е наред. Би могло обаче да има и мъчнотии. Тъкмо за това телефонирах — за колата от „Херц“. Накарах моя „бизнес съдружник“ да дойде отново от Ню Йорк със самолета. Има едно малко летище в Елзуърт и той пристигнал там. После пилотът се отправил към Бангор, за да го чака там. Съдружникът ми отишъл на стоп до Банкъртън. Той…

— Това нещо се разраства — възкликна Били. — Знаеш ли? Превръща се в нещо като Виетнам.

— По дяволите, не — не изглупявай, Уилям!

— Само домашният помощник долетя от Ню Йорк, а?

— Ами да. Не познавам никого в Мейн, а единственият контакт, който направих, се остави да го убият. Както и да е, всичко се уредило. Снощи ми беше разказано подробно. Съдружникът ми отишъл в Банкъртън вчера към обед и единственият човек на бензиностанцията било някакво хлапе, което хич не го било грижа за работата. Наливало бензин, ако някой дойде, но главно стояло в един от гаражите, където смазвало някаква кола. Докато било там, приятелят ми извадил кабелите от контакта, свързал ги, запалил и подкарал. Минал право покрай гаража. Хлапето дори не се обърнало. Съдружникът ми отишъл до международното летище в Бангор и паркирал форда в едно от запазените за „Херц“ места. Бях му казал да провери за следи от кръв и когато говорихме по телефона, той ми съобщи, че имало малко кръв в средата на предната седалка — пилешка кръв, без съмнение — и той я почистил с една от онези ароматизирани кърпички. После попълнил данните в бланката на колата, пуснал ги в пощенската кутия на агенцията и си заминал със самолета.

— А ключовете? Ти каза, че е запалил с кабели?

— Ами ключовете бяха проблемът през цялото време. Това беше друга грешка. Отдавам я на малкото спане, както и предишната, но може би всъщност старостта вече се обажда. Бяха в джоба на Спъртън и забравих да ги взема, когато го оставих в кариерата. Но сега… — Джинели извади връзка ключове с яркожълтия знак на „Херц“ и ги разтърси. — Та-да!

— Върнал си се — с дрезгав глас възкликна Били. — Върнал си се и си го откопал, за да вземеш ключовете.

— Ами рано или късно лалугерите или мечките щяха да го открият и да го измъкнат — разсъди Джинели — или ловците щяха да попаднат на него. Навярно в сезона за лов на патици, когато излизат с кучетата си. Разбира се, на хората от „Херц“ почти не им прави впечатление, когато получат бланката от колата без ключове — клиентите винаги забравят да върнат ключовете от колите под наем и от хотелските стаи. Понякога ги изпращат по-късно, понякога не си правят труда и за това. Управителят на сервиза просто набира един телефон, казва марката на колата, модела и човекът от фабриката — от форд, джи-ем или крайслер — му дава серийния номер на ключовете. Готово! Нови ключове. Но ако някой открие тяло в кариера за чакъл със стоманено топче в главата и връзка автомобилни ключове в джоба, които може да доведат до мене… това е лошо. Много лошо! Разбираш ли ме?