Стивън Кинг - Проклятието

— Нямате работа тук, сър — казал полицаят. — Ще трябва да продължите пътя си.

— Аз го убедих, че имам малко работа — усмихна се Джинели.

— И как го направи?

— Показах му това.

Джинели бръкна в задния си джоб и подхвърли на Били нещо като кожено тефтерче. Били го отвори. Веднага разбра какво държи — по време на адвокатската си практика беше виждал няколко такива. Сигурно щеше да е виждал много повече, ако беше специализирал криминално право. Беше метализирана лична карта от ФБР със снимката на Джинели. Там Джинели изглеждаше пет години по-млад. Косата му беше много къса, почти канадска ливада. Картата установяваше самоличността му като специален агент Елис Стоунър.

Всичко изведнъж дойде на мястото си в ума на Били. Той вдигна очи:

— Искал си буика, защото прилича повече на…

— Повече на правителствена кола, разбира се. Голяма лимузина, която не прави особено впечатление. Не исках да се показвам в търкалящата се рибна консерва, която оня тип от „Авис“ ми пробутваше, а и нямах никакво намерение да се показвам с другата кола, с нейния селскостопански вид.

— Това е… едно от нещата, които съдружникът ти е донесъл при второто си идване?

— Да.

Били го подхвърли обратно.

— Изглежда почти истинска.

Усмивката на Джинели изчезна.

— Освен снимката й тя си е истинска.

За миг настана мълчание и Били се мъчеше да изгони от главата си мисълта за участта на специалния агент Стоунър и за това дали е имал деца.

Накрая каза:

— Спрял си между две полицейски коли и си показал това на ченге от щатската полиция пет минути след като си изровил връзка автомобилни ключове от джоба на мъртвец в кариера за чакъл.

— Нее — уточни Джинели. — По-скоро десет минути.

Като навлизал в лагера, видял двама души в цивилно облекло, но очевидно ченгета, коленичили зад микробуса с картината на еднорога. Всеки от тях държал по малка градинарска лопата. Трети човек им светел с мощно фенерче, докато разкопавали земята.

— Чакай, чакай, ето още един — викнал единият.

Извадил един куршум с лопатата си и го пуснал в близката кофа. Пльос! Две циганчета, явно братя, стояли наблизо и наблюдавали.

Джинели всъщност се радвал, че ченгетата са там. Никой не знаел как изглежда, а Самюъл Лемке видял само тъмната цапаница на лампените сажди. Освен това било съвсем допустимо да се появи агент от ФБР на място, където е стреляно с руско автоматично оръжие. Но у него се било развило дълбоко уважение към Тадъз Лемке. Не било само заради думата, изписана върху челото на Спъртън; дължало се и на хладнокръвието на Лемке пред летящите към него от тъмното куршуми. А разбира се, и това, което ставаше с Уилям. Чувствувал, че просто е възможно старецът и да знае кой е. Може би някак си би го видял в очите на Джинели или би го подушил по кожата му.

В никакъв случай не смятал да позволи на стареца със скапания нос да го докосне.

Трябвало му момичето.

Прекосил вътрешния кръг и почукал на вратата на един микробус. Трябвало отново да почука преди да му отвори жена на една възраст с уплашени, недоверчиви очи.

— Каквото и да ви трябва, нямаме го — отсекла тя. — Имаме си неприятности. Не работим. Съжалявам.

Джинели показал служебната си карта.

— Специален агент Стоунър, госпожо. ФБР.

Очите й се разширили. Прекръстила се набързо и казала нещо на ромски. После продължила:

— О, Боже, какво още? Нищо вече не е наред. Откакто Сузана умря, като че ли ние сме прокълнати. Или…

Била изблъскана от съпруга си, който й казал да млъкне.

— Специален агент Стоунър — отново започнал Джинели.

— Да, чух какво казахте.

Човекът се промъкнал през вратата навън. Джинели му давал четиридесет и пет години, макар че изглеждал по-възрастен — много висок човек, който бил така отпуснат, че изглеждал почти деформиран. Носел тениска с фигури от анимационни филми и огромни провиснали бермуди. Миришел на вино „Тъндърбърд“ и изглеждал като че ли ще повърне. Приличал на човек, на когото това се случва доста често. Три-четири пъти седмично. На Джинели му се сторило, че го бил видял предната вечер — или е бил той, или е имало и друг циганин, висок метър и деветдесет и нещо. Бил един от онези, които бягали с елегантността на сляп епилептик със сърдечен пристъп.

— Какво искате? Ченгетата ни висят на главите цял ден. Ченгетата винаги ни висят на главите, но това е… просто… смехотворно! — Говорел с грозен, заяждащ се глас, а жена му оживено бърборела на ромски. Извърнал глава към нея.