Стивън Кинг - Проклятието

— За парите, които му плащам, Уилям, би могъл да отиде и на автостоп.

Джинели се върнал в бархарбърския „Моутър ин“ и се регистрирал като Джон Трий. Макар че било само два часа следобед, успял да получи последната свободна за вечерта стая — служителят му подал ключа, като че ли му правел голяма услуга. Летният сезон наистина набирал скорост. Джинели отишъл в стаята, нагласил будилника за четири и половина и подремнал, докато звънне. После станал и отишъл на летището.

В пет и десет малък частен самолет — навярно същият, който бе докарал Фандър от Кънетикът — кацнал. „Бизнес съдружникът“ влязъл и разтоварили един голям и три малки пакета от товарното отделение на самолета. Джинели и „бизнес съдружникът“ натоварили по-големия пакет на задната седалка на новата, а малките в багажника. Тогава „бизнес съдружникът“ се върнал в самолета. Джинели не го изчакал да отлети, а отишъл отново в мотела и спал до осем часа, когато телефонът го събудил.

Бил Франк Спъртън. Обаждал се от една бензиностанция „Тексако“ в Банкъртън, град на шейсет километра северозападно от Бар Харбър. Към седем часа, казал Спъртън, циганският керван отседнал в една ливада до града — изглежда, всичко било уговорено предварително.

— Сигурно от Старбърд — допусна Били. — Той преговаря от тяхно име.

Гласът на Спъртън звучал притеснено… неспокойно.

— Мислел, че са го усетили — обясни Джинели. — Той се мотаел доста зад тях, но това било грешка. Някои от тях се отбили за бензин или за нещо друго. Той не ги видял. Карал с около шейсет километра в час, без да бърза, и изведнъж два стари фургона и един микробус го изпреварили, банг-бум-банг. Това видял първо, а после неочаквано се озовал в средата на проклетия керван вместо зад него. Погледнал от страничния прозорец, когато микробусът го задминал, и видял оня старец без нос на мястото до шофьора — въртял си пръстите не като за поздрав, а като че ли правел магия. Не слагам свои думи в устата му, Уилям — това ми го каза по телефона. „Въртеше си пръстите като че ли ми правеше магия“.

— Боже мой — измърмори Били.

— Искаш ли една глътка в кафето си?

— Не… да.

Джинели сипа капачка „Шивас“ в чашата на Били и продължи. Попитал Спъртън дали на микробуса е имало картина от едната страна. Така било. Момиче и еднорог.

— Боже мой — повтори Били. — Наистина ли мислиш, че са познали колата? Че са започнали да търсят, след като са намерили кучетата, и са я видели на пътя, където си я оставил?

— Знам, че са го направили — мрачно се съгласи Джинели. — Каза ми името на пътя, на който се намирали — Финсън роуд, — и номера на магистралата, която пресичал. После ме помоли да оставя остатъка от парите му в плик за него в касата на мотела. „Искам да изчезна“, бяха думите му и не го обвинявам за това.

Джинели тръгнал с новата от мотела в осем и петнайсет.

Ппреминал линията, която разделя Бъкспорт и Банкъртън в девет и половина. След десет минути минал покрай бензиностанция „Тексако“, вече затворена за деня. Имало доста коли, паркирани от едната й страна — някои чакали за ремонт, други били за продан. В края на редицата видял наетия форд. Излязъл на пътя, обърнал се и влязъл от другата страна.

— Направих го още два пъти — добави той. — Поуспокоих се, така че продължих малко по пътя и паркирах таратайката на банкета. После се върнах пеша.

— И?

— Спъртън беше в колата. На кормилото. Мъртъв. Имаше дупка в челото си, точно над дясното око. Без много кръв, би могло да е пистолет четиридесет и пети калибър, но не ми се вярва. По седалката зад него нямаше кръв. Онова, което го беше убило, не бе стигнало до там. Куршум четиридесет и пети калибър би излязъл и би оставил дупка с размера на супена чиния. Мисля, че някой го е застрелял с метално топче от прашка като онова, с което момичето е простреляло тебе. Може дори и самата тя да го е направила.

Джинели за миг се замисли.

— В скута му имаше мъртво пиле. Заклано. На челото на Спъртън с кръв бе изписана една дума. Предполагам, че с пилешка кръв, макар че тогава нямах време за пълен лабораторен анализ.

— Каква дума? — попита Били, макар че знаеше отговора и преди Джинели да го каже.

— „НИКОГА“.

— Господи — ахна Били и посегна към подсиленото си кафе. Поднесе чашата към устата си, после я остави непокътната.

Ако отпиеше от нея, щеше да повърне. Не можеше да си го позволи. Представяше си как Спъртън седи на кормилото на форда с килната глава, тъмна дупка над едното око и топка от бели пера в скута. Картината беше достатъчно ясна, така че той видя и полуотворения жълт клюн на птицата, и изцъклените й черни очи…