Стивън Кинг - Проклятието

— Млъквайте или няма вечеря — нежно им казал Джинели. Кучето, което излаяло, отново седнало. Веднага започнало силно да се накланя и да заспива отново.

Джинели хвърлил една от пържолите през оградата. Втора. Трета. Последната. Кучетата се спречкали за тях без особено желание. Имало и малко лай, но бил дрезгав и подобен на хъркане — Джинели решил, че не е много опасен. Пък и всеки, който би дошъл откъм лагера да нагледа временната кучешка колиба, би носил фенерче, така че той би имал достатъчно време да изчезне в горичката. Но никой не дошъл.

Били слушаше с ужас и захлас, докато Джинели вече спокойно му разказва как седял наблизо с незапалена цигара в уста й гледал смъртта на питбуловете. Повечето от тях си заминали много тихо (дали в разказа имаше и лека нотка на съжаление, зачуди се Били) — това навярно се дължало и на наркотика, който преди това им бил даден. Две от тях получили много леки конвулсии. Това било всичко. Обективно погледнато, мислел Джинели, кучетата не пострадали чак толкова — циганите им подготвяли по-лоша участ. Всичко свършило за по-малко от час.

Когато се убедил, че всички са мъртви или поне в дълбоко боезсъзнание, извадил еднодоларова банкнота от портфейла си и писалка от джобчето на ризата. На банкнотата написал: СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ МОЖЕ ДА СА ВНУЦИТЕ ТИ, СТАРЧЕ. УИЛЯМ ХАЛЕК ТИ КАЗВА ДА ГО ОТТЕГЛИШ. На вратовете на кучетата имало въжени превръзки вместо нашийници. Били мушнал долара под една от тях. Окачил смърдящото сако на един от коловете на оградата и го захлупил с шапката. Свалил и гуменките и извадил собствените си обувки от задните си джобове.

Обул ги и си тръгнал.

На връщане се загубил за известно време и се стигнало до там, че се натопил в смрадливо мочурище. Накрая обаче се ориентирал по светлините на някакво стопанство. Намерил черния път влязъл в колата си и потеглил обратно към Бар Харбър.

Бил на половината път, когато колата взела да не го слуша. Не можел да го изрази по-добре или по-ясно — просто не го слушала.

Не изглеждала различно, нито миришела различно — но нещо й имало. Изпитвал бил и преди подобно чувство и в повечето случаи не означавало нищо. Но един-два пъти…

— Реших, че е по-добре да я зарежа — каза Джинели. — Не исках да поемам дори и минималния риск някой от тях да е страдал от безсъние, да се е разхождал и да я е видял. Не исках да знаят каква ми е колата, защото биха могли да заразпитват, да ме потърсят, да ме намерят. Да намерят тебе. Ясно ли ти е? Наистина го приемам сериозно. Погледна ли те, Уилям, нищо друго не ми остава.

Така че паркирал колата на друг изоставен черен път, взел капачката на разпределителя и извървял пеша петте километра до града. Като пристигнал, вече се зазорявало.

След като оставил Били в новия мотел в Нортийст Харбър, Джинели се върнал с такси до Бар Харбър, като казал на шофьора да кара бавно, тъй като търсел нещо.

— Какво е то? — попитал шофьорът. — Може би аз знам къде е.

— Благодаря — отговорил Джинели. — Ще го позная, щом го видя.

Така и станало — на три-четири километра от Нортийст Харбър, край една малка ферма, видял кола нова с надпис на предното стъкло, че се продава. Той се убедил, че собственикът е вкъщи, платил на таксито и още там броил парите за колата. За още двайсет долара собственикът — младеж, който, според Джинели, имал повече въшки, отколкото точки по коефициента за интелигентност — се съгласил да остави регистрационните номера от щата Мейн на новата, след като Джинели му обещал да ги върне след седмица по пощата.

— Може дори и да го направя — замислено добави Джинели. — Ако сме живи до тогава, разбира се.

Били остро го изгледа, но Джинели само продължи разказа си.

Тръгнал отново към Бар Харбър, но заобиколил самия град и поел по 37-А към лагера на циганите. Спрял само веднъж, за да се обади на човек, когото представи на Били като „бизнес съдружник“. Казал на „бизнес съдружника“ си да чака да му звънне в една телефонна будка в центъра на Ню Йорк към дванайсет и половина следобед — Джинели често използувал тая будка и благодарение на връзките му, тя била една от малкото в Ню Йорк, които почти винаги работели.

Минал покрай лагера, видял, че нещо се прави там, после след два километра завил обратно. Пътят през тревата от 37-А до лагера бил добре утъпкан и по него се движела една кола в посока към магистралата.

— Порше турбо — обясни Джинели. — Играчка за богато хлапе. На задния прозорец имаше надпис Университет Браун. Две хлапета седяха отпред и други три отзад. Спрях и попитах онова, което караше, дали там има цигани, както са ми казали. Имало, но ако съм искал да ми гледат на карти, нямало да стане. Самите хлапета били ходили за това, но само набързо им казали, че тая работа не е толкова спешна и ще стане някой друг път. Затова те си тръгнали. След случката с питбуловете това не ме учуди.