Стивън Кинг - Проклятието

По обед, докато Джинели спеше все още дълбоко в съседната стая, Били почувствува нов пристъп на аритмия. Малко след това Били задряма и засънува. Сънят му беше кратък и съвсем обикновен, но го изпълни със странна смесица от ужас и злорадо удоволствие. Той и Хайди седяха в къта за закуска на къщата във Феървю. Между тях бе поставен пай. Тя отряза голямо парче и го подаде на Били. Беше ябълков пай. „Това ще те подхрани“, предложи му го тя. „Не искам да се подхранвам“, отговори той. „Реших, че ми харесва да бъда слаб. Изяж го ти.“ Подаде й парчето през масата с ръка не по-дебела от кокал. Тя го взе. Той седеше и я гледаше как изяжда всяка хапка, а с всяко парченце чувството му за ужас и подличка радост нарастваше.

Нов пристъп на лека аритмия го изтръгна от дрямката. Остана на мястото си задъхан, като чакаше сърцето си да поеме в нормалния си ритъм и то след известно време се оправи. Обладан бе от чувството, че не е било само сън — че току-що е имал някакво пророческо видение. Но такива чувства често придружават ярките сънища, а когато самите те избледнеят, и от чувството остава малко. Това се бе случвало на Били Халек и преди, макар че не след дълго щеше да има основание да си припомни този сън.

Джинели стана в шест часа вечерта, взе душ, сложи си дънките и тъмен пуловер поло.

— Окей — завърши приготовленията си той. — Ще се видим утре сутринта, Били. Тогава вече ще знаем.

Били отново попита какво смята да прави Джинели и какво е станало досега, но Джинели пак не поиска да му каже.

— Утре — отсече той. — Междувременно ще я уверя в добрите ти чувства.

— Кого ще увериш? Джинели се усмихна.

— Прекрасната Джина. Мръсницата, която ти е простреляла ръката с метално топче.

— Остави я на мира. — Щом си помислеше за тъмните й очи, му беше невъзможно да каже друго, въпреки всичко, което му бе причинила.

— Никой няма да бъде наранен — повтори Джинели за кой ли път и излезе.

Били чу стартера на Нивата, чу и неравния звук на мотора й — тази неравност щеше да се заглади едва при скорост над сто километра в час, докато Джинели правеше маневра на паркинга; помисли си, че Никой няма да бъде наранен не е същото като да се съгласи да остави момичето на мира. Изобщо не е същото.

Този път Джинели се върна по обед. Дълбоки драскотини красяха челото и дясната му ръка — там ръкавът на пуловера висеше на две ленти.

— Отслабнал ли си още? — попита той Били. — Ядеш ли?

— Опитвам се — отговори Били, — но напрежението не помага много за апетита. И ти като че ли си загубил малко кръв.

— Малко. Добре съм.

— Ще ми кажеш ли сега какво, по дяволите, си направил.

— Да. Ще ти кажа всичко веднага, щом взема душ и щом си превържа ръката. Ти ще се срещнеш с него довечера, Били. Това е важното. За това трябва да се подготвиш психически.

Смесица от страх и възбуда проряза Били в корема като парченце стъкло.

— Него? Лемке?

— Него — съгласи се Джинели. — Остави ме сега да си взема душ, Уилям. Изглежда не съм толкова млад, колкото си мислех — гроги съм от цялото това напрежение. — После викна през рамо — И поръчай кафе. Много кафе. Кажи на човека да го остави пред вратата и да ти пъхне сметката, за да я подпишеш.

Били го зяпаше с отворена уста. После, като чу, че душът е пуснат, затвори устата си и тръгна към телефона, за да поръча кафе.

Говореше отначало на бързи серии, като замълчаваше след всяка, за да прецени какво следва. Енергията на Джинели изглеждаше наистина изчерпана за първи път, откакто се бе появил в мотела на Бар Харбър в понеделник следобед. Не изглеждаше много наранен — раните му бяха всъщност само дълбоки одрасквания, — но Били намираше, че е много развълнуван.

И все пак шантавият блясък накрая започна отново да се появява в очите му, отначало примигваше като неонов знак, веднага след включването му привечер, а после засвети постоянно. Извади плоско шише от вътрешния джоб на сакото си и добави капачка „Шивас“ към кафето си. Били отказа — не знаеше как алкохолът би се отразил на сърцето му.

Джинели се поизправи на стола си, махна косата от челото си и заприказва по-нормално.

В три часа сутринта във вторник Джинели паркирал на горския път, който се отклонявал от магистралата 37-А, близо до лагера на циганите. Поиграл си малко с пържолите, после се върнал пеша до магистралата, като носел пазарската чанта. Високи облаци се плъзгали като щори през лицето на луната. Изчакал ги да се разсеят и когато това станало, зърнал наредените в кръг автомобили. Пресякъл магистралата и тръгнал без път в тази посока.