Стивън Кинг - Проклятието

— Аз съм градско момче, но чувството ми за ориентация не е чак толкова лошо — обясни той. — Мога да разчитам на него в напрегната ситуация. А и не исках да попадам там по същия път, по който ти си отишъл, Уилям.

Преминал през няколко ливади и през една рехава горичка; пресякъл едно мочурливо място, което според него миришело на десет килограма лайна в петкилограмова чанта. Разпрал и дъното на панталоните си в някаква много стара бодлива тел, която съвсем не се виждала в безлунната нощ.

— И ако това е животът сред природата, Уилям, халал да им е на селяндурите — каза той.

Не очаквал неприятности от хрътките в лагера; тук използувал опита на Били. Те не започнали да лаят чак докато не влязъл в кръга около лагерния огън, макар че положително са го подушили преди това.

— Човек би очаквал циганите да имат по-добри кучета пазачи — помисли на глас Били. — Поне такава е представата.

— Не — отвърна Джинели. — Хората могат да измислят всякакви причини да гонят циганите, без да е нужно те да им дават допълнителни основания.

— Като например кучета, които лаят цяла нощ.

— Да, нещо такова. Ти много си поумнял, Уилям, и хората ще си помислят, че си италианец.

И все пак Джинели не рискувал — движел се бавно зад паркираните автомобили, като пропускал камионетките и микробусите, в които можело да спят хора, а надзъртал само в колите и фургоните. Видял, каквото търсел, след като подминал едва две-три коли — старо смачкано сако, захвърлено на седалката на един фургон понтиак.

— Фургонът не беше заключен — обясни той. — Сакото горе-долу ми ставаше, но вонеше като че ли във всеки джоб имаше по една умряла невестулка. Видях и чифт стари гуменки на пода на колата. Те малко ми стягаха, но въпреки това ги нахлузих. Две коли по-нататък открих една шапка, която приличаше на остатък от бъбречна трансплантация, и си я сложих.

Искал да мирише като някой от циганите, обясни Джинели, но не само като застраховка срещу няколкото ненужни палета, спящи край жаравата на огъня — интересувала го другата група кучета. Ценните кучета. Питбуловете.

На три четвърти от обиколката си около кръга забелязал микробус с малък заден прозорец, на който имало мрежа, вместо стъкло — задната част на микробуса била напълно празна. — Но имаше кучешка миризма, Уилям — допълни Джинели. — После се огледах и рискувах да светна за малко с фенерчето което носех. Цялата трева беше утъпкана по пътеката, която тръгваше от този микробус. Не ти трябва да си Даниъл Бун, за да я забележиш. Явно бяха извели проклетите кучета от подвижната им клетка и ги бяха скрили някъде, така че местните кучета пазачи или някой жалостив минувач да не ги намерят, ако се разбере за тях. Само че бяха оставили пътека, която дори и градско момче може да проследи, като светне с фенерчето си. Тогава наистина започнах да мисля, че можем да им погодим някой номер.

Джинели проследил пътеката през едно възвишение и по края на друга малка горичка.

— После загубих пътеката — продължи той. — Останах там минута-две и се чудех какво да направя. И тогава чух, Уилям. Чух силно и ясно. Понякога боговете са по-благосклонни.

— Какво чу?

— Как едно куче пърди — обясни Джинели. — Ясно и силно. Звучеше като че ли някой надува тромпет със сурдинка.

На пет-шест метра навътре сред горичката открил груба ограда на една поляна. Представлявала само кръг от забити дебели клони с омотана около тях бодлива тел. Вътре имало седем питбула. Пет били заспали. Другите два сънливо погледнали към Джинели.

Изглеждали сънливи, защото били упоени.

— Знаех си, че ще бъдат упоени, макар че не е разумно да се разчита на това. След като обучиш кучетата да се бият, те стават голяма беля — бият се помежду си и може да ти съсипят спестяванията, ако не внимаваш. Затова или ги слагаш в отделни клетки, или ги упояваш. С наркотика е по-евтино и после по-лесно се скриват. Ако си бяха във форма, паянтова преграда като тази кучешка ограда не би могла да ги спре. Тези, които искат да избягат, биха се измъкнали дори и половината им кожа да остане закачена на бодливата тел. Свестяват ги единствено, когато залозите станат достатъчно големи, за да си струва риска. Първо наркотика, после изпълнението, после оше наркотик. — Джинели се засмя. — Разбираш ли? Питбуловете са също като рокзвездите. Това ги изхабява бързо, но докато си на печалба, винаги можеш да си намериш нови. При тях нямаше дори и пазач.

Джинели отворил пазарската си чанта и извадил пържолите. Още като паркирал на черния път, той свалил опаковката им и ги инжектирал с нещо, което наричаше питбулов коктейл на Джинели — смесица от мексикански кафяв хероин и стрихнин. размахал пържолите във въздуха и гледал как кучетата бавно се събуждат. От едното се изтръгнал дрезгав лай, който приличал на хъркането на човек със сериозно заболяване на носа.