Стивън Кинг: То

— Носеше я защото обичаше това лайняно градче! — изкрещя на ченгетата приятелят му Дон Хагарти.

— Хайде, хайде, не бива да говорите така — опита да го успокои полицаят Харолд Гарднър.

Харолд беше един от четиримата синове на Дейв Гарднър. В деня, когато баща му откри безжизненото едноръко тяло на Джордж Денброу, Харолд Гарднър едва бе навършил пет години. Днес, почти двайсет и седем години по-късно, той наближаваше трийсет и две и косата му почваше да оредява. Харолд Гарднър осъзнаваше, че болката и скръбта на Дон Хагарти са реални, но същевременно просто не бе в състояние да ги вземе сериозно. Този мъж — ако изобщо можеше да се нарече мъж — имаше червило на устните и носеше толкова тесни панталони, че се виждаше едва ли не всяка бръчица по парчето му. Въпреки всичката си болка и скръб, в крайна сметка той беше просто педераст. Както и приятелят му, покойният Ейдриън Мелън.

— Хайде да повторим всичко отначало — каза партньорът на Харолд, Джефри Рийвс. — Двамата излизате от „Сокола“ и тръгвате към Канала. Какво стана след това?

— Колко пъти трябва да ви повтарям, идиоти такива? — изкрещя Хагарти. — Убиха го! Метнаха го през ръба! Най-нормално ежедневие за тая тайфа мъжкари и техния мъжкарски град!

И дон Хагарти се разплака.

— Още веднъж — търпеливо повтори Рийвс. — Излизате от „Сокола“. Какво стана след това?

В стаята за разпити в дъното на коридора двама местни полицаи разговаряха със седемнайсетгодишния Стив Дюбей на горния етаж; в кабинета на съдебния секретар, други двама разпитваха осемнайсет годишния Джон Гартън по прякор Паяка; а на петия етаж, в кабинета на полицейския началник Андрю Радмейкър, младшият прокурор Том Бутилие и самият Радмейкър разпитваха петнайсетгодишния Кристофър Ънуин. Момчето беше облечено с избелели джинси, омазнена тениска и тежки полуботуши. Плачеше. Радмейкър и Бутилие се бяха захванали с него, защото безпогрешно усещаха, че тъкмо той е най-слабото звено във веригата.

— Хайде да повторим отначало — каза Бутилие в мига, когато Джефри Рийвс изричаше същите думи два етажа по-долу.

— Не искахме да го убием — изхълца Ънуин. — Всичко стана заради шапката. Просто не можехме да повярваме, че още я носи, нали разбирате, след онова, дето му го рече Паяка първия път. Мисля, че само искахме да го сплашим.

— Заради това, което е казал — вметна Радмейкър.

— Да.

— На Джон Гартън, при срещата им на 17-ти.

— Да, на Паяка. — Ънуин отново се разрида. — Но ние опитахме да го спасим, като видяхме, че е загазил… е, поне аз и Стиви Дюбей опитахме … не искахме да го убием!

— Стига, Крис, не ни будалкай — каза Бутилие. — Хвърлили сте педеругата в канала.

— Да, но…

— А после сте дошли тук, за да не ви тежи на съвестта.

Ние с началника Радмейкър високо ценим доблестта ви, нали, Анди?

— И още как. Само истински мъж може да си признае грешката.

— Тъй че не се прецаквай сега с разни тъпи лъжи. Решили сте да го метнете в канала още щом сте зърнали как извежда от „Сокола“ сбърканото ви приятелче, нали така?

— Не! — енергично възрази Крис Ънуин. Бутилие извади от джобчето на ризата си пакет „Марлборо“ и захапа цигара. После протегна пакета към Ънуин.

— Цигара?

Ънуин си взе. Устните му трепереха и за да запали. Бутилие трябваше дълго да гони крайчето на цигарата с кибритеното пламъче.

— Значи сте решили след като видяхте, че още носи шапката? — запита Радмейкър.

Ънуин смукна дълбоко, наведе глава, тъй че мазната му коса падна пред лицето и накрая пусна две струйки дим през носа си, осеян с черни точки.

— Ъхъ — прошепна той едва чуто.

Бутилие се приведе напред и кафявите му очи припламнаха. Лицето му бе свирепо, като хищник, но гласът му си оставаше добродушен.

— Какво каза, Крис?

— Казах „да“. Сигурно тъй беше. Да го метнем долу. Но не и да го убием. — Той вдигна насреща им трескаво, измъчено лице, все още неспособен да осъзнае поразителните промени, които бяха настанали в живота му откакто снощи към седем и половина бе излязъл от къщи с двамата си приятели, за да посети последната вечер от Дните на Канала. — Не да го убием! — повтори той. — А онзи тип под моста… и досега не знам кой беше.

— Кой тип? — запита Радмейкър без особен интерес. Вече бяха чули тази част от историята и не вярваха на нито една думица — обвинените в убийство рано или късно започват до повтарят за появата на някакъв загадъчен пришълец. Бутилие даже бе измислил название за подобни случаи — наричаше ги „Синдром на едноръкия“, както в старата телевизионна поредица „Беглецът“.