Стивън Кинг - То

— Мама му стара! — извика отново момчето и удари с юмрук по асфалта. Заболя го и то тихичко се разплака. Как можеше тъй глупаво да си загуби корабчето!

Стана и тръгна към отвора. Коленичи и надникна вътре. Водата се лееше в мрака с кух, влажен тътен. Звукът го накара да изтръпне. Напомняше му…

— Хъ!

Джордж се отметна назад и възклицанието се изтръгна от гърлото му като издърпано с връвчица.

Вътре имаше жълти очи — очи, каквито винаги си представяше, но всъщност никога не бе виждал в мазето. Животно е, объркано помисли той, да, това е някакво животно паднало вътре, може би котка…

И все пак той беше готов да побегне — щеше да побегне след една-две секунди, когато мисловният му механизъм успееше да се справи с шока от срещата с тези жълти очи. Усещаше под пръстите си грапавата повърхност на асфалта и тънкия слой течаща студена вода. Представи си как се изправя, за да тръгне назад и точно в този момент от канала заговори глас — съвършено спокоен и любезен глас.

— Здрасти, Джорджи — изрече гласът.

Джордж примига и отново надзърна вътре. Едва повярва на очите си гледката беше като от приказка или детски филм, където няма нищо чудно, че животните пеят и танцуват. Ако беше с десет години по-голям, той не би повярвал на очите си, но Джордж не беше шестнадесетгодишен. Едва бе навършил шест години.

В канала имаше клоун. Светлината вътре беше съвсем оскъдна, но все пак стигаше, за да разсее съмненията на Джордж Денброу в онова, което виждаше. Клоун, истински клоун, като в цирка или по телевизията. Приличаш на нещо средно между Бозо и Карабел, който (или която? — Джордж не беше сигурен дали е от мъжки или женски род) се появяваше всяка събота в сутрешното предаване „Здрасти, как си“ и вместо да говори само бибипкаше с тромбата си. Боб Бивола единствен разбираше тия сигнали и като ги гледаше, Джордж винаги си падаше от смях. Лицето на клоуна в канала беше бяло, от двете страни на плешивата му глава смешно стърчаха кичури рижа коса, а широките изрисувани устни бяха разтеглени чак до ушите в необятна усмивка. Ако живееше десетина години по-късно, Джордж сигурно би го сравнил най-напред със знаменития смешник Роналд Макдоналд, а чак след това с Бозо и Кларабел.

В едната си ръка клоунът държеше грозд разноцветни балони, издути като сочни зрели плодове.

В другата държеше книжното корабче на Джордж.

— Искаш ли си корабчето, Джорджи? — усмихна се клоунът.

Джордж се усмихна. Не можеше да се удържи — усмивката беше просто заразителна.

— Как да не го искам — рече той. Клоунът се разсмя.

— „Как да не го искам.“_Добре! Много добре!_ Ами балонче?

— Аз… разбира се! — Той протегна ръка… после колебливо я отдръпна. — Не трябва да взимам нищо от непознати. Така казва татко.

— Татко ти е много умен човек — отново се усмихна клоунът в канала. Как, учудено се запита Джордж, как можа да ми хрумне, че очите му са жълти? Всъщност очите бяха ярко, игриво сини като очите на мама и Бил. — Умно го е казал, не ще и дума. Следователно трябва да се представя. Аз, Джорджи, съм мистър Боб Грей, известен още под името Пениуайз, танцуващият клоун. Пениуайз, запознай се с Джордж Денброу. Джордж, запознай се с Пениуайз. Ето че се запознахме. Вече не съм непознат за теб и ти не си непознат за мен. Нал тъй?

Джордж се изкиска.

— Май че да. — Той пак посегна напред… и пак отдръпна ръка. — Как попадна там долу?

— Бурята ме издууууха преди малко — обясни Пениуайз, танцуващият клоун. — Издуха целия цирк. Мирише ли ти на цирк, Джорджи?

Джордж се приведе напред. Изведнъж усети мириса на фъстъци! Горещи печени фъстъци! И оцет! Шише оцет с дупка на капачката, за да си поръсиш пържените картофи! Усещаше мириса на захарен памук, на запържени кнедли и едва доловимия, ала мрачно вълнуващ дъх на тор откъм клетките на зверовете. Усещаше с радост аромата на дървени стърготини по арената. И все пак…

И все пак под всичко това се таеше миризмата на прииждащи води, разложени листа и черни подземни сенки. Миризмата бе влажна и прогнила. Миризма на мазе.

Но другите миризми бяха по-силни.

— Мирише ми и още как — каза той.

— Искаш ли си корабчето, Джорджи? запита Пениуайз. — Повтарям се, но то е само защото ти май не бързаш много.

Той се усмихна и протегна корабчето нагоре. Беше облечен в торбест копринен костюм с огромни оранжеви копчета. На гърдите му провисваше лъскава небесносиня вратовръзка, а на ръцете си имаше големи бели ръкавици, каквито винаги носят Мики Маус и Доналд Дък.