Стивън Кинг: То

— Ясна работа — отвърна Джорджи, надничайки в канала.

— Ами балонче? Имам червени, зелени, жълти, сини…

— А те могат ли да се реят из въздуха?

— Да се реят ли? — Усмивката на клоуна се разтегна още по-широко. — О, да, разбира се. Реят се! Имам и захарен памук…

Джордж протегна ръка.

Клоунът я сграбчи.

И Джордж видя как се променя лицето му.

Онова, което видя в този миг, бе толкова страшно, че и най-мрачните му фантазии за чудовището от мазето изглеждаха като сладки сънища в сравнение с него: онова, което видя, унищожи разсъдъка му с един жесток, хищен замах.

— Реят се — изкиска се съществото в канала с монотонен, задавен глас.

То стисна ръката на Джордж с жилава змийска хватка и го задърпа към онзи страшен мрак, където водата се носеше с рев и грохот, помъкнала към морето целия си товар от останали след бурята отломки. Джорджи изопна шия по-надалеч от неотвратимата тъма и запищя под дъжда, запищя безумно към белезникавото небе, прихлупило Дери в този есенен ден на 1957 година. Писъците му бяха остри, пронизителни и по цялата Уичъм стрийт хората се подадоха през прозорците или наизскачаха по верандите.

— Реят се — ръмжеше съществото, — реят се, Джорджи, а когато слезеш тук при мен, и ти ще се рееш…

Рамото на Джордж се заклещи в циментовия бордюр и Дейв Гарднър, който този ден не беше на работа в магазина за обувки заради наводнението, видя само едно малко момченце с жълт дъждобран — малко момченце, което пищеше и се гърчеше в канавката, а калната вода заливаше лицето му и превръщаше писъците в гъргорене.

— Тук долу всичко се рее — изкиска се шепнешком злокобният глас, сетне изведнъж нещо изхрущя, избухналото страдание обгърна всичко и това бе последното, което усети Джордж Денброу.

Дейв Гарднър пръв се озова до него и макар че пристигна само четиридесет и пет секунди след първия писък, Джордж Денброу вече бе мъртъв. Гарднър го сграбчи за яката на дъждобрана, издърпа го към средата на улицата… и сам запищя, когато тялото на Джордж се преобърна в ръцете му. Сега лявата страна на дъждобрана беше яркочервена. Кръвта се лееше в канавката от разкъсаната дупка на мястото на лявата му ръка. Между парцалите от мушамата се подаваше ужасяващо бяла и лъскава заоблена кост.

Изцъклените очи на момчето бяха вперени в белезникавото небе и вече почваха да се запълват с дъждовни капки, докато Дейв се олюляваше назад, а останалите съседи търчаха безредно по улицата.

Някъде долу, в канализационната мрежа, запълнена вече почти до предел от пороя (няма начин долу да е имало човек, щеше да изкрещи по-късно с безпомощна ярост и почти физическа болка областният шериф пред репортера на „Дери нюз“: сам Херкулес не би устоял на напора на течението), корабчето на Джордж се стрелна по мрачни зали и дълги бетонни коридори, огласени от рова и плисъка на водите. Известно време то плаваше борд до борд с някакво умряло пиле, вирнало към мокрия таван жълти люспести като на влечуго крачета; после, на едно отклонение източно от градчето, пилето бе отнесено наляво, а корабчето на Джордж продължи право напред.

Един час по-късно, докато в приемната за спешни случаи на местната болница лекарите биеха успокояваща инжекция на майката на Джордж и докато Бил Пелтека седеше зашеметен, пребледнял и безмълвен на леглото, слушайки как баща му дрезгаво ридае във всекидневната, където майка му бе свирила За Елизе малко преди да излезе Джордж, корабчето изхвръкна като куршум през един бетонен преливник, спусна се по улея под него и попадна в безименно поточе. Двайсет минути по-късно, когато се добра до клокочещите води на придошлата река Пенобскот, горе на небосвода се разчистваха първите ивици синева. Бурята бе свършила.

Корабчето се люшкаше, подскачаше и понякога загребваше вода, ала не потъна; двамата братя го бяха импрегнирали добре. Не знам къде е стигнало най-накрая и дали изобщо е стигнало някъде, може би се е добрало до морето и ще плава там навеки като вълшебен кораб от приказките. Знам само, че то все още не бе потънало и се носеше в пороя, когато прекоси границите на крайградския район и тъй завинаги изчезна от този разказ.

Както по-късно щеше да разкаже в полицията ридаещият му приятел, Ейдриън носеше шапката защото я бе спечелил с хвърляне на топки в една барачка на панаира в Баси парк точно шест дни преди смъртта си. Той се гордееше с нея.