Стивън Кинг: То

Бил отряза с ножа късче от парафиновия куб. Сложи го в паничката, после драсна клечка кибрит и я пусна върху парафина. Двете момчета се загледаха в жълтеникавото пламъче, а навън прекъслечните пориви на отслабващия вятър трополяха с капки дъжд по стъклата.

— Трябва да импрегнираме корабчето, иначе ще се намокри и ще потъне — обясни Бил.

Насаме с Джорджи той заекваше сравнително рядко — понякога даже изобщо не заекваше. В училище обаче се случваше да закъса дотам, че говоренето ставаше просто невъзможно. Разговорът секваше и съучениците на Бил смутено извръщаха глави настрани, докато той стоеше вкопчен в ръба начина, почервеното му лице се сливаше с рижата коса, а очите му се свиваха като цепки от напрежението да изтръгне трудната дума от непокорното си гърло. Понякога — най-често — думата излизаше на бял свят. Друг път просто отказваше да се подчини. На три годишна възраст го бе блъснала кола, от удара бе отхвръкнал към стената на една къща и бе останал в безсъзнание цели седем часа. Мама казваше, че това е причината за заекването. Понякога Джордж имаше чувството, че татко и Бил не са на същото мнение.

Късчето парафин в паничката се бе разтопило почти цялото.

Пламъчето се сниши, посиня, обгърна картонената клечка и изгасна. Бил потопи пръст в течността и веднага го отдръпна с тихичко охкане през зъби. Погледна Джордж и се усмихна сконфузено.

— Пари.

След няколко секунди пак натопи пръст и се зае да маже бордовете на корабчето с парафин, който бързо застиваше като млечнобяла мъгла.

— Може ли и аз? — запита Джордж.

— Добре. Само да не капнеш по одеалото, че мама ще те убие.

Джордж натопи показалец в парафина, който още беше горещ, но вече не пареше, и започна да го размазва по другата страна на корабчето.

— Ей, д., не слагай толкова много! — предупреди го Бил. — Искаш ли да п-потъне още от първото плаване?

— Извинявай.

— Няма нищо. Само к-карай полека.

Джордж привърши със своя край и пое корабчето. Стори му се понатежало, но не много.

— Страхотно! — възкликна той. — Ей сега излизам да го пусна във водата.

— Да, върви — каза Бил.

Изведнъж лицето му стана уморено и пролича, че още не е добре.

— Жалко, че не можеш да дойдеш — въздъхна Джордж. Наистина съжаляваше. Понякога Бил обичаше да командва, но винаги имаше най-страхотните идеи и рядко се ядосваше. — Всъщност корабчето си е твойто.

— Казва се „твоето“ — поправи го Бил.

— Добре де, твоето.

— И на мене ми се излиза — унило промърмори Бил. Джордж колебливо пристъпи от крак на крак.

— Ами аз…

— Сложи си дъждобрана — предупреди го Бил, — че ще хванеш г-грип като мене. А пък може вече и да си го хванал от моите ми-микроби.

— Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно.

И Джордж направи нещо, което отдавна не се бе случвало, нещо, което Бил никога нямаше да забрави — приведе се и целуна брат си по бузата.

— Сега вече сто на сто ще се разболееш, д. такова — каза Бил, но изглеждаше развеселен. Усмихна се. — И върни всичко на място. На мама ще й прилошее, ако види к-как сме разхвърляли.

— Дадено.

Джордж събра всички принадлежности за импрегнирането и се запъти към вратата, крепейки корабчето върху кутийката парафин, сложена накриво в паничката.

— Дж-дж-джорджи?

Джордж се озърна през рамо към брат си,

— Да се п-пазиш.

— Непременно — отвърна Джордж и лекичко сбръчка чело. Такива приказки се полагаше да чува от мама, не от брат си. Странно, също тъй странно, както това, че бе целунал Бил. — Непременно ще се пазя.

Той излезе. Бил вече никога не го видя.

И ето го сега — гонеше корабчето си по десния тротоар на Уичъм стрийт. Тичаше бързо, но течението беше още по-бързо и корабчето се откъсваше напред. Чу засилващо се глухо бучене и видя, че петдесетина метра по-надолу водата от канавката се изсипва в един от малкото незадръстени отвори на канализацията. Отворът беше дълъг и мрачен, изрязан в бордюра на тротоара и Джордж зърна как в зиналата му паст се стрелна обрулен клон, чиято тъмна кора лъщеше като мокра мушама. За миг клонът увисна на ръба, сетне хлътна надолу. По същия път се насочваше и корабчето му.

— Ох, мама му стара! — отчаяно се провикна той. Препусна с все сила и за момент му се стори, че ще догони корабчето. После кракът му се хлъзна и той се просна по очи, стенейки от болка в одраното коляно. От тази нова гледна точка, ниско над асфалта, видя как корабчето поспря за миг в нов водовъртеж, завъртя се веднъж, дваж и изчезна.