Стивън Кинг - То

И бог е свидетел, че нямаше да е за пръв път — наводнението през 1931 голина беше истинска катастрофа, нанесла щети за милиони долари и погубила над двадесет души. Много време бе изминало оттогава, но все още имаше достатъчно очевидци и разказите им вдъхваха страх на всички останали. Един от загиналите бе открит чак в Бъкспорт, на четиридесет километра от Дери. Рибите бяха изяли очите, три пръста, пениса и почти пялото ляво ходило на нещастника. Обезобразените му ръце стискаха волан от Форд, Но сега нивото на водата спадаше, а в близките години нагоре по течението щеше да привърши строежът на новия язовир край Бангор и страхът от наводнения щеше да си отиде веднъж завинаги. Поне така казваше Дзак Денброу, който работеше в Бангорската хидроелектрическа компания. Колкото до останалите… е, те изобщо не се интересуваха от бъдещите наводнения. Важното бе да се справят някак със сегашното бедствие, да пуснат тока и да забравят за преживяното. Както щеше да открие след време Бил Денброу, гражданите на Дери бяха превърнали в истинско изкуство умението да забравят всякакви трагедии.

Малко след бариерите Джордж спря до ръба на дълбок овраг, изровен от пороя в асфалтовото платно на Уичъм стрийт. Оврагът пресичаше улицата но диагонал и свършваше при десния тротоар, около дванайсет метра по-надолу към центъра. Капризното течение тласна книжното корабче по миниатюрните бързеи сред разбития асфалт и Джордж се разсмя — звукът на самотна детска радост литна звънко из навъсения дъждовен следобед. Напорът на водите бе издълбал успоредно на оврага втори, по-плитък канал и корабчето пое по него към отсрещния тротоар на Уичъм стрийт. Течението го носеше толкова бързо, че Джордж трябваше да препусне с все сила, за да не изостане. Калната вода летеше на всички страни под енергичните удари на галошите му. Закопчалките им весело звънтяха, докато Джордж Денброу тичаше към необичайната си смърт. А чувството, което го изпълваше в този миг, бе светла и простичка обич към брат му Бил… обич и мъничко тъга, че Бил не може да дойде, да види играта и да се включи в нея. Естествено, Джордж щеше да се помъчи да опише всичко, когато се прибере у дома, но знаеше, че няма да превърне разказа в картина, както би сторил Бил, ако беше на негово място. Бил отлично се справяше с четенето и писането, но дори и шестгодишният Джордж разбираше, че не това е причината за неизменните му шестици и за похвалите на учителите след всяко съчинение. Разказването беше само част от таланта му. Бил умееше да вижда.

Корабчето се стрелна косо през улицата — то бе просто парче хартия, откъсната от местното вестниче „Дери нюз“, ала в този миг Джордж си го представяше като десантен кораб от военните филми, които понякога ходеха да гледат в събота сутрин. Военен филм с Джон Уейн в ролята на безстрашен боец срещу японците. Разплисквайки с нос водата, корабчето стремглаво летеше напред и ето че достигна дясната канавка на Уичъм стрийт. Тук над асфалта избиваше нов приток откъм големия ров, течението се завихряше в същински въртоп и за момент изглеждаше, че корабчето ще бъде залято и прекатурено. Бордът се килна застрашително, сетне Джордж радостно изкрещя като видя как лодката отново се изправя, завива и продължава устремния си бяг към кръстовището. Момчето се втурна да я догони. Над главата му октомврийският вятър с мрачно упорство разтърсваше клоните на дърветата, вече напълно лишени от пъстрата си есенна премяна след преминаването на бурята, която тази година се бе оказала по-жестока и безмилостна от убиец.

Бил бе довършил корабчето седейки в леглото, все още зачервен от температурата (все пак треската най-сетне отминаваше, също като талазите на Кендъскиг), ала когато Джордж посегна да го вземе, брат му отдръпна ръка.

— Д-донеси сега п-п-парафина.

— Какво е това? Къде е?

— Долу в м-м-мазето на л-лавицата — обясни Бил. — В кутийката с надпис Гъ-гъ-ълф… Гълф. Ще ми трябва още нож и п-паничка. И к-кутийка ки-ки-кибрит.

Джордж послушно се отправи да донесе необходимото. Чуваше как майка му свири на пианото — вече не За Елизе, а нещо друго, което не му харесваше чак толкова, защото звучеше някак сухо и превзето, чуваше и равномерното трополене на дъжда по кухненските прозорци, Звуците бяха домашни, успокояващи, но мисълта за мазето не го успокояваше ни най-малко. Не обичаше мазето и мразеше да слиза по стълбата към него — винаги си представяше, че долу в мрака се спотайва нещо, Глупости, разбира се, така казваше татко, така казваше мама и най-вече така казваше Бил, но все пак…

Читать дальше