Стивън Кинг: То

Джордж я грабна и с все сила се втурна нагоре по стъпалата, усещайки внезапно, че ризата му е изхвръкнала от панталона и също тъй внезапно уверен, че това ще го погуби — чудовището от мазето ще го остави да стигне почти до вратата, после ще го спипа изотзад за ризата, ще го дръпне надолу и…

Озова се в кухнята и затръшна вратата зад гърба си. Трясъкът се разнесе из цялата къща. Джордж затвори очи и се облегна на вратата, стискайки здраво кутийката с парафина. По челото и ръцете му бе избила пот.

Пианото бе замлъкнало и откъм всекидневната долетя гласът на майка му:

— Джордж, не би ли се постарал следващия път да треснеш вратата малко по-силно? Ако опиташ, може и да счупиш чиниите в бюфета.

— Извинявай, мамо — отвърна той.

— Джорджи, боклук такъв — обади се Бил от стаята си, но тихичко, за да не чуе майка им.

Джордж се изкиска, Страхът му вече отминаваше: напускаше го също тъй бързо, както кошмарът напуска в мига на събуждането изтръпналия, задъхан човек, който опипва тялото си и се озърта втренчено наоколо, за да се увери, че всъщност нищо не се е случило и тутакси започва да забравя. Половината ужас изчезва щом докосне пода с нозе три четвърти — щом излезе изпод душа и почне да се изтрива; докато привърши закуската, вече не е останало нищо. Всичко е изчезнало… до следващия път, когато в желязната хватка на кошмара отново ще си припомни всички страхове.

Оная костенурка, помисли Джордж, докато отиваше към чекмеджето на кухненската маса за кибрита. Къде съм виждал подобна костенурка?

Но спомените не отвърнаха на въпроса и той го забрави.

Измъкна кибрита от чекмеджето, взе нож от поставката за прибори (усърдно държеше острието настрани от тялото си, както го бе учил баща му) и малка паничка от бюфета в столовата. После се върна в стаята на Бил.

— У-ужасно д. си Д-джорджи — беззлобно заяви Бил. Той избута настрани натрупаните върху шкафчето предмети — празна чаша, кана с вода, книжни кърпички, шишенце спирт за разтриване, чиято миризма сетне цял живот щеше да му напомня за сополиви носове и задръстени от храчки гърди. Старото радио „Филко“ също беше на шкафчето и свиреше не Шопен или Бах, а песен на Литъл Ричард… само че съвсем тихо, толкова тихо, че Литъл Ричард губеше цялата си първична, стихийна мощ. Майка им бе изучавала класическо пиано и ненавиждаше рокендрола. Това не бе проста неприязън, а дълбоко отвращение.

— Никакво д. не съм — възрази Джордж докато сядаше върху леглото на Бил и оставяше на шкафчето донесените неща.

— Точно това си — рече Бил. — Само едно грамадно кафяво д., това си ти.

Джордж опита да си представи момче което няма нищо друго освен грамадно д. върху крачета, и се разкиска.

— Твоето д. е по-голямо от столицата на щата — добави Бил и също се изкикоти.

— Твоето д. пък е по-голямо от целия щат — отвърна Джордж.

Цели две минути, момчетата се превиваха от смях. След това шепнешком подхванаха един от ония разговори, които са пълна безсмислица за всекиго, освен за малките деца — обсъждане на въпроса кой е по-голямо д., кой има най-голямо д., чие д. е най-кафяво и тъй нататък. Накрая Бил изрече една от забранените думички — обвини Джордж, че е голямо, кафяво, лайняно д. — и двамата пак избухнаха в смях. Изведнъж смехът на Бил премина в кашлица. Когато пристъпът най-после взе да отслабва (по това време лицето на Бил бе придобило цвета на зряла слива и Джордж го гледаше с известна тревога), пианото отново замлъкна. Двамата се озърнаха към всекидневната очаквайки да чуят как изскърцва изместената табуретка и по коридора се задават нетърпеливите стъпки на майка им. Бил заглуши кашлицата си с лакът и посочи към каната. Джордж му наля чаша вода.

Пианото отново засвири За Елизе. Тази мелодия се запечата дълбоко в паметта на Бил Пелтека и дори след много години звуците неизменно го караха да настръхва чуеше ли я, сърцето му спираше за миг и той си спомняше: Майка ми свиреше това в деня, когато Джорджи умря.

— Нали няма вече да кашляш, Бил?

— Не.

Бил измъкна от кутията хартиена кърпичка, глухо се изкашля от дъното на гърдите, изплю храчките в кърпичката, смачка я на топка и я метна в кошчето до леглото, вече пълно с подобни лигнинови топчета. После отвори тенекиената кутийка и изсипа в дланта си лъскаво кубче парафин. Джордж го гледаше внимателно, но без коментари и въпроси. Бил не обичаше брат му да приказва докато се занимават с нещо важно, но Джордж знаеше от опит, че ако си трае, Бил сам ще му обясни какво прави.