Стивън Кинг: То

— Хайде, Паяк — тревожно се обади Крис Ънуин. — Да се чупим.

— Харесваш ли ги тия мръсници? — обърна се Паяка към Мейкън, без да удостоява с внимание Крис и Стив. — А?

— По въпроса за втората класа съм неутрален — заяви полицаят. — Държа само да има ред и спокойствие, а ти нарушаваш и двете, тъпа муцуно. Решавай сега, ще си траеш ли или да те водя?

— Хайде, Паяк — тихо промърмори Стив Дюбей. — Ела да си купим хот-дог.

Паяка бавно се отдалечи, като приглаждаше ризата си с подчертано бавни движения и отмяташе кичура от очите си. На сутринта след убийството на Ейдриън Мелън полицаят Мейкън спомена в показанията си: „Докато се отдалечаваше със своите приятели, последните му думи бяха «Видя ли го пак, има да си пати».“

— Моля ви, трябва да говоря с майка си — изрече за трети път Стив Дюбей. — Онзи ми е втори баща и като се прибера, ще ме смаже от пердах, ако тя не заглади нещата.

— След малко — отвърна полицаят Чарлс Ейвърино. Ейвърино и колегата му Варни Морисън знаеха, че тая вечер Стив Дюбей няма да се прибере у дома, а може би още дълго нямаше да види родната стряха. Момчето изглежда не осъзнаваше колко зле е загазило и малко по-късно Ейвърино нямаше да се учуди, узнавайки, че Дюбей е напуснал училище на шестнайсетгодишна възраст. По онова време още не бе успял да завърши прогимназията на Уотър стрийт. През една от трите си години в седми клас бе попълнил тест за интелигентност с отчайващ резултат — само 68 точки.

— Разкажи какво стана като видяхте Мелън да излиза от „Сокола“ — подкани го Морисън.

— А, не, мой човек, май ще е по-добре да си трая.

— Че защо? — запита Ейвърино. — Не е ли така?

— Ами… да… обаче…

— Слушай сега — сърдечно изрече Морисън, докато сядаше до момчето и му подаваше цигара. — Мислиш ли, че аз и Чарли си падаме по сбърканите?

— Не знам…

— Приличаме ли ти на такива?

— Не, но…

— Ние сме ти приятели, Стиви — тържествено заяви Морисън. — Помни ми думата, сега на вас с Крис и Паяка страшно ви трябват приятели. Защото утре всяка милозлива душа в градчето ще гракне против вас.

По лицето на Стив Дюбей се изписа смътна тревога. За Ейвърино мозъчето на тъпия дангалак беше едва ли не като отворена книга и той предположи, че хлапакът отново мисли за втория си баща. И макар че изпитваше неприязън към хомосексуалните среди в Дери — както всяко друго ченге би си отдъхнал с облегчение при вестта, че „Соколът“ е затворен веднъж завинаги — тази вечер му се искаше лично да откара Дюбей до дома му. Нещо повече, искаше му се да държи ръцете на хлапака, докато вторият му баща го прави на кайма. Не обичаше хомосексуалистите, но и не смяташе, че трябва да бъдат измъчвани и убивани. А Мелън бе убит зверски. Когато го извлякоха изпод моста, ужасените му очи бяха изхвръкнали от орбитите. А тоя хлапак нямаше съвършено никаква представа в какво се е замесил.

— Не искахме да му сторим нищо лошо — повторни Стив. Щом почнеше да се обърква, неизменно се връщаше към тая фраза.

— И точно затова трябва да сме на чисто — подчерта Ейвърино. — Казвай сега всичко както си е било, пък може да излезе, че вдигаме много шум за нищо. Нали така, Варни?

— Ясна работа — съгласи се Морисън.

— Още веднъж те питам — ласкаво изрече Ейвърино. — Как стана цялата история?

— Ами то… — промърмори Стив и бавно подхвана разказа си.

При откриването на „Сокола“ през 1973 година Елмър Кърти си мислеше, че ще обслужва главно пътници — през съседната автогара минаваха автобуси на три транспортни компании: местни линии „Трейлуейс“ и „Грейхаунд“. Едва по-късно бе открил колко много от пътниците се оказват жени или семейства с малки деца. Значителна част от останалите си носеха отдалече шишета, маскирани в книжни кесии, и изобщо не напускаха автобусите. А слизащите обикновено бяха войници и моряци, които гледаха да пийнат на крак по една-две бири и рядко поръчваха нещо друго — десетината минути престой не предразполагаха към пиршества.

Към 1977 година Кърти бе взел да осъзнава тия простички истини, но вече бе твърде късно — беше затънал до уши в дългове и както и да се въртеше, все излизаше на червено. Понякога му минаваше идеята да подпали заведението заради застраховката, но предполагаше, че ще го опипат, ако не наеме професионалист… а нямаше представа как да намери професионален подпалвач.

През февруари 1977 той реши да изчака до 4 юли ако дотогава не се появяха изгледи за обрат, просто щеше да се качи на някой от минаващите автобуси и да провери как стоят нещата във Флорида.