Стивън Кинг: То

Но през следващите пет месеца покоят и благоденствието най-неочаквано се възцариха сред черно-златистите стени на бара, украсени с множество препарирани птици (покойният брат на Елмър Кърти се увличаше по препарирането и птиците бяха наследство от него). От шейсет бири и двайсет коктейла на вечер поръчките изведнъж отскочиха до осемдесет бири и сто коктейла… сто и двайсет… понякога даже сто и шейсет.

Клиентите бяха предимно млади, възпитани мъже. Мнозина от тях се обличаха скандално, но по онова време скандалното облекло все още бе масово явление и трябваше да минат още три-четири години, докато Елмър Кърти разбере, че клиентелата му се състои почти изцяло от хомосексуалисти. Ако го кажеше на местните жители, те биха му отвърнали със смях, че не са вчерашни… и все пак това бе чистата истина. Също като измамен съпруг, Елмър Кърти узна истината едва ли не последен… а тогава вече му бе все едно. Барът носеше печалба и макар че в Дери имаше още четири печеливши бара, „Соколът“ беше единственото заведение, в което никога не се случваше буйни клиенти да разгромят цялото обзавеждане. Другаде побоищата най-често почваха заради жени, но тук жени нямаше, а мъжете, сбъркани или не, явно знаеха някаква тайна, която им помагаше да се спогаждат помежду си много по-умело, отколкото нормалните им събратя.

След като бе осъзнал сексуалните предпочитания на своите посетители, страховитите клюки за „Сокола“ сякаш взеха да го преследват навсякъде — всъщност клюките се разнасяха отдавна, но до 1981 година Кърти просто не ги бе чувал. Откри, че най-запалени разпространители на тия истории са мъже, които за нищо на света не биха припарили в „Сокола“ от страх да не им окапят мускулите или нещо подобно. Чудно тогава, откъде знаеха толкова много?

Според слуховете, вътре можело всяка вечер да се види как на дансинга мъжете танцуват плътно прегърнати и преспокойно си опипват патките на бара се целували между две питиета в тоалетната правели френска любов. Говореше се още, че отзад имало стаичка, където ходели любителите на трик, наречен „Могъщата кула“ — там чакал някакъв грамаден тип с нацистка униформа, който си мажел ръката с вазелин чак до рамото и охотно обслужвал всеки желаещ.

Но в действителност нямаше нищо подобно. Когато зажаднели пътници идваха от автогарата да пийнат бира или коктейл, те не забелязваха в „Сокола“ нищо нередно — вярно, клиентите бяха все мъже, но така беше в хиляди барове из цялата страна. Макар и хомосексуалисти, редовните посетители не бяха глупави. Ако им хрумнеше да скандализират общественото мнение — в стил „тъпкач и половина“ или „дай да те цункам, сладурче“ — пътуваха чак до Ню Йорк или Бостън. Дери беше малко провинциално градче и местната хомосексуална среда отлично разбираше, че живее под буреносни облаци.

Дои Хагарти бе започнал да посещава „Сокола“ — две-три години преди онази мартенска вечер през 1984, когато за пръв път доведе там Едриън Мелън. Дотогава го знаеха като момче, което избягва сериозните ангажименти и рядко се появява с един и същ кавалер повече от пет-шест пъти. Но към края на април стана явно дори за Елмър Кърти, който почти не обръщаше внимание на тия неща, че Хагарти и Мелън здравата са хлътнали един по друг.

Хагарти работеше като чертожник за една конструкторска фирма в Бангор. Мелън беше писател на свободна практика и публикуваше статии във всевъзможни издания — авиационни, сантиментални, сексуални, областни вестничета и неделни подлистници. Пишеше роман, но навярно нямаше сериозно намерение да го довърши — беше захванал ръкописа още в трети курс на колежа, а това бе преди дванайсет години.

В Дери бе пристигнал с командировка от „Кътчета на Нова Англия“ — лъскаво двуседмично списание, издавано в град Конкорд. Трябваше да напише очерк за Канала. Едриън Мелън бе приел поръчката, защото редакцията му отпускаше командировъчни за цели три седмици, в които се включваше и сметката за съвсем прилична стая в местния хотел. Можеше да събере необходимата информация за пет дни, а през останалото време да подготви поне още четири статии на местна тематика.

Но преди да бяха привършили трите седмици, той срещна Дон Хагарти и след края на командировката не се върна в Портланд, а си нае апартаментче на улица „Кошут“. Живя там само шест седмици. После се пренесе при Дон Хагарти.

Това лято, разказваше Хагарти на Харолд Гарднър и Джеф Рийвс, било най-щастливото лято в целия му живот и навярно би трябвало да бъде нащрек би трябвало да знае, че Господ разстила килимче пред такива като него само за да им го дръпне изпод краката.