Стивън Кинг - То

— ПОМОЩ! ПОМОЩ! УБИВАТ ГО, ПОМОЩ, МОЛЯ ВИ, ЗА БОГА!

— Помощ — прошепна едва доловимо гласче нейде наляво от Дон Хагарти… после някой се изкиска.

— Дупедавец! — крещеше на моста Гартън… крещеше и се смееше. По-късно Хагарти щеше да разкаже на полицаите, че и тримата са се смеели през цялото време на побоя. — Дупедавец! През парапета!

— Дупедавец! Дупедавец! Дупедавец! — скандираше със смях Дюбей.

— Помощ — повтори тихото гласче и макар че звучеше сериозно, отново последва тъничък кикот — като смях на дете, което просто не може да се удържи.

Хагарти погледна надолу и видя клоуна — от този момент нататък Гарднър и Рийвс не вярваха на нито една негова дума, защото продължението напомняше бълнуване на безумец. И все пак след време Харолд Гарднър взе да се колебае. По-късно, когато узна, че Ънуин също е видял клоун — поне така разправяше момчето — той започна да си задава въпроси. Колкото до колегата му… той или си оставаше непоколебим, или пък умело се преструваше на такъв.

Както щеше да каже по-късно Хагарти, клоунът беше нещо средно между Роналд Макдоналд и някогашния телевизионен смешник Бозо — поне така изглеждаше от пръв поглед. Сравнението се натрапваше заради кичурите оранжева коса. Но след време Хагарти бе осъзнал, че клоунът не приличаше нито на единия, нито на другия. Изрисуваната върху млечнобялото лице усмивка беше червена, а не оранжева и очите лъщяха някак нелепо, като сребърни монети. Може би контактни лещи… но още тогава част, от съзнанието му бе възприела мисълта, от която никога нямаше да се отърве — че истинският цвят на онези очи е сребрист. Клоунът беше облечен в торбест костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета, на ръцете си носеше бели ръкавици като герой от комиксите.

— Ако ти трябва помощ, Дон — изрече клоунът, — вземи си балонче.

И той протегна напред ръка с цял грозд балони над нея.

— Те се реят — добави клоунът. — Тук долу всички се реем скоро и твоят приятел ще се рее.

— Значи тоя клоун ви е нарекъл по име — безстрастно констатира Джеф Рийвс.

Той погледна над сведената глава на Хагарти към Харолд Гарднър и лекичко му намигна.

— Да — отвърна Хагарти, без да вдига очи, — Знам, че звучи невероятно.

— И след това го метнахте през парапета — каза Бутилие. — Дупедавеца.

— Аз не съм! — рязко вдигна глава Ънуин. Той отметна с ръка косата от очите си и втренчено изгледа събеседниците. — Когато разбрах, че наистина ще го сторят, опитах да спра Стив, щото знаех, че онзи може да се пребие… До водата май имаше към три метра.

Всъщност бяха седем. Началникът Радмейкър вече бе пратил един полицай да измери височината.

— Ама той беше като луд. Двамата все това викаха: „Дупедавец! Дупедавец!“ после го вдигнаха. Паяка го хвана под мишниците, а Стив го държеше отзад за панталона и… и…

Когато видя какво правят, Хагарти се втурна към тях, крещейки пронизително:

— Не! Не! Не!

Крис Ънуин го блъсна назад, Хагарти се просна на тротоара и зъбите му изтракаха от силата на падането.

— И на тебе ли ти се скача? — прошепна Ънуин. — Не се ослушвай, ами бягай, бебчо!

После Ейдриън Мелън прелетя през перилата на моста и падна във водата. Хагарти чу плясъка.

— Да се махаме — каза Стив Дюбей и поведе Паяка към колата.

Крис Ънуин пристъпи към парапета и надникна надолу. Отначало видя как Хагарти отчаяно драска с ръце и опитва да се смъкне към водата по буренясалия, обсипан с боклуци склон. После видя клоуна. С едната си ръка той влачеше Ейдриън по отсрещния бряг в другата държеше грозд балони. Мокрият Ейдриън кашляше и стенеше.

Клоунът вирна глава и се ухили на Крис. По-късно Крис щеше да разкаже, че видял лъскавите му сребристи очи и оголените зъби — страхотни, грамадни зъби.

— Като на лъва от цирка, мой човек — обясни той. — Толкоз големи, искам да кажа.

Според думите му, след това видял как клоунът извива нагоре ръката на Ейдриън Мелън.

— А после, Крис? — запита Бутилие.

Тази част от историята му навяваше скука. Детските приказки бяха престанали да го интересуват още на осемгодишна възраст.

— Де да знам — каза Крис. — Точно тогава Стив ме спипа за врата и ме помъкна към колата. Обаче… мисля, че го захапа под мишницата. — Той неуверено огледа събеседниците си. — Мисля, че точно това направи. Захапа го под мишницата. Като че искаше да го изяде, мой човек. Като че искаше да му изяде сърцето.