Стивън Кинг - То

Бъдинджър и Айвис единодушно твърдят, че първоначалната група бели заселници е наброявала около триста души. Били са англичани. Имали грамота за заселване и било официално известни под името „Група Дери“. Отредените им земи заемали територията на днешния Дери, значителна част от Нюпорт и късчета от съседните землища. А през 1741 година всички жители на Дери изчезнали безследно. През юни все още били там — населението на общината наброявало около триста и четиридесет човека, — но през октомври вече нямало никого. Дървените къщички на селцето останали пусти. Една от тях, приблизително там, където днес се пресичат Уичъм и Джаксън стрийт, била изгоряла до основи. В съчинението си Мишо твърди категорично, че всички заселници са били изклани от индианците, но за подобна идея няма никакви основания, ако не се брои изгорялата къща. Най-вероятно пожарът се дължи на нечия забравена печка.

Индианско нападение? Едва ли. Не са останали нито кости, нито трупове. Наводнение? Не е имало през онази година. Болест? Нито дума за епидемия в съседните градчета.

Те просто изчезнали. Всички. Триста и четиридесет души. Безследно.

Доколкото знам, единственият що-годе сходен случай е изчезването на колонистите от Роунок Айланд в щата Вирджиния. За него знае всеки първолак в страната, но кой е чувал за изчезването в Дери? Никой, дори и тукашните жители. Разпитах неколцина гимназисти, които задължително изучават историята на Мейн, и се оказа, че нито един не знае за случая. После разрових справочника „Мейн някога и сега“. Вътре има над четиридесет параграфа за Дери, свързани главно с разцвета на дърводобивната промишленост. Нито дума за изчезването на първите заселници… и все пак това — как да го нарека? — това безмълвие също подсказва нещичко.

Някаква безмълвна завеса забулва част от тукашното минало… ала въпреки всичко хората продължават да говорят. Навярно няма сила, която да им запуши устата. Но човек трябва да слуша старателно, а това е рядко умение. Лаская се с мисълта, че съм го развил през последните четири години. Нормално след толкова тренировки — иначе би трябвало да призная, че хич не ме бива за тая работа. Един старец ми разказа как жена му чувала гласове от канала на кухненската мивка три седмици преди смъртта на дъщеря им — било е в началото на зимата на 1957–58 година. Това момиче беше една от първите жертви на убийствената вълна, която започна с Джордж Денброу и продължи чак до следващото лято.

— Сума ти гласове били и всички бърборели едновременно — каза ми той. Имаше бензиностанция на Канзас стриит и докато разговаряхме, от време на време излизаше с бавна, накуцваща походка да налее бензин, да провери маслото на някоя кола или да забърше стъклата. — Жената загубила ума и дума от страх, ама веднага им отговорила. Навела се над мивката, тъй разправяше, и креснала вътре: „Кои сте, да ви дяволите вземат? Как се казвате?“ И всичките онез гласове отвърнали — стонове, бъбрене, вой, крясъци, писъци, смях и де да знам какво още. Жената разправяше, че рекли онуй, дето го рекъл обладаният от бяс на Исуса: „Името ни е Легион“, тъй рекли. Подир туй цели две години не посмя да припари до мивката. А пък аз през тия две години превивах тука гърбина по двайсет часа на ден, след туй се прибирах да мия гадните чинии.

Човекът беше на седемдесет и две-три години, облечен в излинял сив работен комбинезон. Цели потоци от бръчки струяха край ъгълчетата на очите и устните му. Пиеше пепси от автомата край вратата на бензиностанцията.

— Сигур вече си мислите, че съм по-смахнат от дървеница — каза той, — обаче ще ви река и още нещо, само я изключете тая чудесия.

Изключих касетофона, усмихнах се и казах:

— След разказите, които съм чувал през последните две години, доста ще трябва да се потите докато повярвам, че сте луд.

Той също се усмихна, но очите му бяха мрачни.

— Една вечер миех чиниите както винаги — беше през есента на петдесе и осма, след края на голямата дандания. Жената спеше на горния етаж. Бети беше едничкото чедо, което ни даде Господ, и откакто я убиха, жена ми прекарваше почти цялото си време в сън. Както и да е, дръпнах аз запушалката и водата взе да изтича от мивката. Нали знаете какъв звук издава сапунената вода като се стича в канала? Един такъв смучещ шум. Точно тъй шумеше, ама аз не обръщах внимание, само си мислех, че трябва да нацепя подпалки в бараката и тъкмо когато звукът взе да затихва, чух дъщеря си нейде долу. Чух Бети нейде долу из ония проклети тръби. Смееше се. Беше нейде долу из мрака и се смееше. Само че, ако се повслуша човек, май звучеше като писъци. Или пък едното и другото. Пищеше и се смееше долу из тръбите. Друг път не бях чувал такова нещо. Може да съм си въобразявал. Но… не ми се вярва.