Стивън Кинг - То

Но ето че настава времето за първата обиколка и когато стига до него, човекът най-любезно си поръчва само чаша газирана вода. Лампичката над креслото му не светва нито веднъж и стюардесата скоро го забравя, защото си има доста работа. Полетът е от ония, които бързаш да забравиш веднага след кацането; от ония, когато сама почваш да се питаш — стига да имаш време — дали всичко ще свърши благополучно за теб.

Полет 41 лъкатуши сред трясъци и чудовищни мълнии като опитен скиор по писта за гигантски слалом. Въздушните течения непрестанно подмятат самолета. Пътниците надават неволни възклицания и подхвърлят нервни шеги със светкавиците, които припламват наоколо сред мрачните облачни грамади. „Мамо, да не би Господ да прави снимки на ангелите?“ — пита едно малко момченце и прежълтялата му майка избухва в треперлив смях. Първата обиколка из салона се оказва и последна за вечерта. Около двайсет минути след излитането надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ светва отново и вече не изгасва до края на полета. Независимо от това, стюардесите остават на пътеката лампичките за повикване светват една подир друга като наниз фойерверки.

— Ралф е зает тази вечер — подхвърля старшата стюардеса докато се разминават по пътеката; старшата се завръща към туристическия салон с нов запас книжни торбички. Тия думи са шеговита парола. Ралф винаги е зает при неспокоен полет. Самолетът се люшва, някой подвиква тихичко, стюардесата се завърта, протяга ръка да се хване за нещо и среща изцъкления безжизнен поглед на човека от кресло А-1.

О, Боже мой, умрял е, мисли си тя. Толкова пиене преди полета… после друсането… сърцето му… изплашен до смърт.

Очите на стройния мъж гледат към нея, но не я виждат. Не помръдват. Изцъклени са. Няма съмнение, това са очи на мъртвец.

Стюардесата извръща глава, за да не вижда този ужасен поглед. Сърцето й блъска в гърлото до премала, тя се пита какво да стори, как да се справи с положението и благодари на Бога, че поне креслото до стройния мъж е свободно — няма съсед, който да се разпищи и да вдигне паника. Решава, че трябва да уведоми най-напред старшата стюардеса, а след това и пилотите. Те сигурно ще могат да го завият с одеало и да му затворят очите. Пилотът няма да изключва надписа за коланите дори ако времето се оправи, тъй че никой няма да идва напред към тоалетната, а когато дойде време за слизане, другите пътници ще си помислят, че човекът просто е заспал…

Тези мисли прелитат през главата й за секунда и тя се обръща, за да го погледне още веднъж. Изцъклените мъртвешки очи отново се впиват в нейните… после трупът посяга към чашата си и отпива глътка газирана вода.

Точно в този миг самолетът отново подскача, килва се настрани и тихият изненадан писък на стюардесата заглъхва сред нестройния хор от тревожни викове. Очите на човека помръдват — съвсем мъничко, но достатъчно, за да проличи, че е жив и я вижда. Я виж ти, мисли си тя, когато се качваше реших, че е към петдесет и пет годишен, но всъщност е много по-млад въпреки прошарената коса.

Тя пристъпва към него, макар че чува зад гърба си нетърпеливия звън на повикванията (тази вечер Ралф наистина е много зает — след половин час, когато кацнат без произшествия на летище „О’Хеър“, стюардесите ще изхвърлят над седемдесет книжни торбички).

— Наред ли е всичко, сър? — усмихнато пита тя. Усеща усмивката си някак фалшива, нереална.

— Всичко е за чудо и приказ — отговаря стройният мъж. Тя поглежда бордната карта, забодена в процепа на гърба на облегалката и прочита името му: Ханском. За чудо и приказ. Но тая вечер малко подрусва, нали? Мисля, че си имате доста работа. Не се грижете за мен. Аз съм… — По лицето му изплува зловеща усмивка, която неволно навява мисълта за дрипаво плашило, разлюляно от ноемврийския вятър. — Аз съм за чудо и приказ.

— Изглеждахте…

( мъртъв )

— … малко позамаян.

— Мислех си за старите времена — каза той. — Едва тази вечер осъзнах, че наистина съществуват стари времена, поне що се отнася до мен.

Сигналите за повикване продължават да звънят. „Стюардеса, моля ви!“ — нервно подвиква някой.

— Е, ако сте съвсем сигурен, че всичко е наред…

— Спомнях си за бента, който изградих с неколцина приятели — казва Бен Ханском. — Навярно са били първите истински приятели през живота ми. Те вече строяха бента, когато аз… — Той млъква изненадано, после се разсмива. Смехът е искрен, почти безгрижен момчешки смях звучи невероятно странно сред този подскачащ, разлюлян самолет. — … когато им се изтърсих на главите. Точно това сторих, почти в буквалния симсъл на думата. Както и да е, хич не ги биваше по бентовете. Добре си спомням.