Стивън Кинг - То

— Стюардеса!

— Извинете ме, сър… трябва пак да обиколя пътниците.

— Разбира се, че трябва.

Тя изтичва назад, доволна, че се е откъснала от погледа — този мъртвешки, почти хипнотичен поглед.

Бен Ханском извива глава към прозорчето и надниква навън. Мълнии прорязват огромните буреносни облаци на петнайсет километра вляво от самолета. В серията проблясъци мъглявите грамади приличат на чудовищни прозрачни мозъци, изпълнени с лоши мисли.

Той опипва джоба на сакото си, но сребърните долари са изчезнали. Вече са в джоба на Рики Лий. Изведнъж го обзема съжаление, че не е запазил поне единия. Би могъл да му потрябва. Разбира се, човек може да отскочи до най-близката банка — стига да не се друса на осем километра височина — и да си набави шепа сребърни долари, но едва ли би се получило нещо свястно с тия калпави медни сандвичи, които правителството пробутва напоследък вместо истински монети. А за върколаци, вампири и всякакви други твари, които се прокрадват под звездните лъчи, е нужно сребро; истинско, честно сребро. За да спреш чудовището, ти трябва сребро. Трябва ти…

Той затваря очи. Звънчетата изпълват въздуха в салона, Самолетът се люшка, подскача, пропада и въздухът е пълен със звънчета. Звънчета ли?

Не… звънци.

Това е звънец, последен звънец, най-важният от всички звънци, очакван почти цяла година, след като скуката замени интереса на първите училищни дни, а това винаги става към края на първата седмица. Последен звънец, онзи, който отново дарява свободата, най-върховният от всички звънци.

Бен Ханском седи в първокласното си кресло, увиснал на осем хиляди метра височина, извърнал е лице към прозорчето и усеща как стената на времето изведнъж изтънява; започнала е някаква страховито-омайна перисталтика. Мили Боже, мисли си той, поглъща ме собственото ми минало.

Мълниите хвърлят пресекливи отблясъци по лицето му и макар че той не знае, денят току-що се е сменил. Над мрачните и бурни равнини на Западен Илинойс 28 май 1985 година се е превърнал в 29 май; долу изнурените от сеитбата фермери спят като мъртви и в главите им се лее игривият живак на сънищата, а кой знае какви твари се раздвижват из хамбарите, мазетата и нивите им, докато мълнията препуска в небето и говори с гръмотевичен глас? Никой не знае; хората само усещат, че в нощта се е развихрила непреодолима мощ и въздухът е обезумял от безбройните волтове на бурята.

Но на осем хиляди метра височина отеква звънец, докато самолетът се изтръгва от облаците и изравнява полета; отеква звънец; последният звънец отекваше съня на Бен Ханском; и в съня му стената между минало и настояще изчезва окончателно и той рухва назад през годините като човек, който пропада в бездънен кладенец — Може би това бе Уелсовият Пътешественик във времето и той пада с пречупена желязна скоба в ръката, надолу, надолу, към царството на морлоците, където машините тътнат неспирно сред мрачни тунели. Годината е 1981, 1977, 1969; и изведнъж: той се озова там — през юни 1958; навсякъде се разлива ярко лятно слънце и зад сънливите клепачи зениците на Бен Ханском се свиват по заповед от сънуващия мозък, който не вижда надвисналата над Западен Илинойс тъма, а слънчевия блясък на юнския ден в Дери, щат Мейн, преди двадесет и седем години.

Звънец.

Последен звънец.

Училище.

Училището.

Училището

свърши!

Пронизителният звън се разля от горе до долу по коридорите на тухлената училищна сграда на Джаксън стрийт и при този звук петокласниците около Бен Ханском нададоха спонтанен възторжен рев… а мисис Дъглас, известна като най-строгата учителка, не се и опита да ги усмири. Може би разбираше, че е невъзможно.

— Деца! — подвикна тя, когато възгласите взеха да стихват. — Ще ме изслушате ли само още минутка?

Из класната стая се надигна развълнувана гълчава, примесена с някой и друг стон. Мисис Дъглас държеше бележниците им.

— Ох, дано да мина! — изчурулика Сали Мюлер на Бев Марш от съседната редица.

Сали беше умна, хубавичка и пъргава. Бев също беше хубава, но този следобед в нея нямаше и капчица оживление, макар да бе последният учебен ден. Седеше с наведена глава и унило се взираше в гуменките си. На бузата още личеше жълтеникава следа от стара синина.

— Не ми пука дали ще мина или не — каза Бев.

Сали изсумтя. Възпитаните госпожици не употребяват подобни изрази. После тя се завъртя към Грета Бауи. Бен си помисли, ако не беше вярно Сали изобщо не би разменила и думица с Бевърли, ако не беше толкова развълнувана от края на учебната година. Сали Мюлер и Грета Бауи бяха от богати семейства с къщи на Западен Бродуей, а Бев идваше на училище от района на мизерните жилищни блокове в края на главната улица. Между двата квартала имаше не повече от половин час път, но дори хлапе като Бен знаеше, че истинското разстояние е колкото от Земята до Плутон. Стигаше само да погледнеш евтиния пуловер на Бевърли, протритите гуменки и прекалено широката пола, подарена вероятно от Армията на спасението, за да усетиш каква пропаст ги дели. И все пак Бен харесваше Бевърлн — много я харесваше. Сали и Грета носеха хубави дрехи, сигурно всеки месец ходеха да си къдрят косата, или да я навиват, или кой знае още какво, но това не променяше главното. Даже и всеки ден да си навиваха косата, пак щяха да си останат превзети глупачки.