Стивън Кинг - То

Но:

Броят на убийствата в Дери е шест пъти по-голям, отколкото в което и да било подобно градче на Нова Англия. Беше ми толкова трудно да повярвам в първоначалните си изводи по въпроса, че прибегнах към помощта на един от гимназиалните учители по математика, който по цял ден кисне или пред компютъра, или тук, в библиотеката. Той дори придвижи нещата на много по-високо ниво (на компютърджия само воля му дай) — включи в така наречената „статистическа извадка“ още десетина градчета и ми представи компютърна графика, където Дери стърчеше като уродлив пръст. „Тукашният народ май е доста избухлив, мистър Хенлън“ — бе единственият му коментар. Премълчах. Ако си бях отворил устата, можех да му кажа, че нещо в Дери май е доста избухливо.

Тук, в Дери, ежегодно изчезват безследно и без никакво обяснение от четиридесет до шестдесет деца. Повечето са на юношеска възраст. Смята се, че просто бягат от къщи. Кой знае, може някои наистина да са избягали.

А през години, които Албърт Карсън несъмнено би нарекъл „години на цикъла“, броят на изчезналите излита главоломно нагоре. Например през 1930 — годината на пожара в „Черното петно“ — от Дери са изчезнали над сто и седемдесет деца… а не забравяйте, че става дума само за случаите, когато полицията е била известена и трябвало да отрази произшествието. Нищо чудно , заяви сегашният полицейски шеф, когато му показах статистиката. Било е по време на Депресията. Сигурно на повечето от тях им е писнало да нагъват картофена супа или да си лягат гладни и са хванали пътя с надеждата за нещо по-добро.

През 1958 година в Дери е било съобщено за изчезването на сто двадесет и седем деца на възраст от три до деветнадесет години. Имало ли е Депресия през 1958? — запитах аз полицейския шеф Радмейкър. Не, каза той. Но хората непрестанно се местят насам-натам, Хенлън. А децата пък съвсем не ги свърта на едно място. Приберат се по-късничко след среща, скарат се с техните — и хайде, запрашват нанякъде.

Показах му снимката на Чад Лоу, отпечатана в „Дери нюз“ през април 1958. Мислите ли, че и той е избягал след скарване с родителите си заради закъснение подир среща, Радмейкър? По време на изчезването си момчето е било едва на три годинки и половина.

Радмейкър ме изгледа кисело и заяви, ме му било много приятно да беседва с мен, но си имал работа, тъй че ако нямало какво повече да кажа… Тръгнах си.

Haunted, haunting, haunt.

Често посещаван от призраци или духове, като канал под мивката; често се появявам или завръщам, например през двайсет и пет, двайсет и шест или двайсет и седем години; място за хранене на животни, като в случаите с Джордж Денброу, Ейдриън Мелън, Бети Рипсъм, дъщеричката на Албрехт, момченцето на Джонсън.

Място за хранене на животни. Да, това значение често посещава главата ми.

Случи ли се още нещо — каквото и да било — ще им се обадя. Длъжен съм. А засега съм насаме с предположенията, безпокойството и спомените — проклетите ми спомени. О, и още нещо — имам си този бележник, нали? Моята стена на плача. Ето ме, седя и ръката ми се тресе тъй силно, че едва разчитам какво пиша, седя в опустялата библиотека след края на работното време, вслушвам се в тихото шумолене сред сенчестите рафтове, взирам се в сенките, хвърляни от жълтеникавите лампи, за да се уверя, че не помръдват… че не се променят.

Ето ме, седя до телефона.

Полагам свободната си ръка върху нето… плъзгам я надолу… докосвам дупчиците в шайбата, които могат да ме свържат с всеки един от старите ми приятели.

Заедно слязохме надълбоко.

Заедно слязохме в мрака.

Ще се завърнем ли от мрака, ако слезем отново?

Не вярвам.

Моля Те, Господи, нека не се налага да ги повикам.

Моля Те, Господи.

Около 23:45 стюардесата, обслужваща първа класа на полета от Омаха за Чикаго — полет 41 на „Юнайтед Еърлайнс“ — изживява страхотно потресение. За няколко секунди й се струва, че мъжът от кресло А-1 е умрял.

Още когато човекът се качи на борда в Омаха, тя си помисли: „Олеле, с тоя ще си имам неприятности. Насвяткал се е като лорд.“ Вонята на уиски наоколо му я накара неволно да си помисли за прашното облаче, което винаги обкръжава Пиг Лен, мръсното момченце от комиксовата поредица „Фъстъчетата“. Изнервяше я мисълта за първата обиколка на салона, когато се разнасят напитките. Беше сигурна, че онзи човек ще поиска алкохол — навярно двойна порция. И тогава трябваше да решава дали да му даде или не. А за още по-весело, тая вечер по целия маршрут имаше гръмотевична буря и стюардесата не се съмняваше, че по някое време стройният мъж, облечен с джинси и карирана риза, ще почне да повръща.