— Като приключиш с Бъдинджър, прочети Айвис. Запиши си всички хора, с които е разговарял. Санди Айвис все още е в Мейнския университет. Фолклорист. Като изчетеш какво е написал, иди да го видиш. Покани го на вечеря. Лично аз бих го завел в „Оринока“, защото там вечерята изглежда безкрайна. Изцеди го. Гледай да напълниш цял бележник с имена и адреси. Иди да говориш със всички старци, които ти посочи… стига да са живи; малко сме, но държим, ха-ха-ха-ха!… и събери от тях още имена. Дотогава вече ще имаш поле за дейстиве, ако си поне наполовина толкова умен, колкото те мисля. Ако си упорит и обикаляш от човек на човек, ще откриеш доста неща, дето ги няма по книгите. И може да откриеш, че с тях по-трудничко се заспива.
— Дери…
— Какво Дери?
— Дери не е наред, нали?
— Наред ли? — запита той с продран шепот. — Че кое е наред? Какво означава тази дума? „Наред“ ли са хубавите снимки на Кендъскиг по залез слънце от еди кой си на лента „Кодахром“ с еди каква си скорост и бленда? Ако е тъй, значи Дери е наред, защото има купища хубави снимки на града. Наред ли е някакъв тъп комитет от спаружени стари моми да настоява за запазване на Губернаторския дом или за слагане на паметна плоча пред Водонапорната кула? Ако това е наред, то от Дери по-наред няма, защото тука е пълно с дърти кранти, дето всекиму се бъркат в работата. Наред ли е оная грозна пластмасова статуя на Пол Бъниън пред Градския център? Ох, де да можех да докопам един камион напалм и вехтата си запалка, щях да й видя сметката на оная шибана грозотия, гарантирам ти… но ако човек има чак толкова разтегливи естетически представи, че да приема пластмасовите статуи, тогава Дери е наред. Въпросът е какво означава думата „наред“, Хенлън. А? И още по-важно — какво не означава?
Аз само поклатих глава. Старецът или знаеше, или не. Или щеше да каже, или нямаше.
— Може би имаш предвид неприятните разкази, които навярно ще чуеш, ако вече не си ги чувал? Винаги има неприятни разкази. Историята на един град е като безредно построен старинен замък, гъмжащ от стаи, стаички, люкове към пералнята, мансарди и всякакви ексцентрични потайни кътчета… да не говорим за някой и друг таен тунел. Тръгнеш ли да проучваш Замъка Дери, ше откриеш всевъзможни неща. Да. По-късно може да съжаляваш, но ще ги откриеш, а щом се открие нещо, вече няма начин да бъде закрито, нали? Някои стаи са заключени, но има ключове… има. — Очите му проблеснаха насреща ми със старческо лукавство. — По някое време може да решиш, че си се натъкнал на най-грозните тайни на Дери… но винаги се намира още една. И още една. И още една.
— Значи…
— Извинявай, но мисля, че трябва да се прибирам. Днес гърлото съвсем ме изтормози. Време е да си взема лекарството и да дремна.
С други думи: ето ти нож, приятелю, ето ти и вилица; иди и виж какво ще си отрежеш.
Започнах от съчиненията на Фрик и Мишо. Последвах съвета на Карсьн и ги хвърлих на боклука, но най-напред ги прочетох. Прав беше — некадърни писания. Прочетох историята на Бъдинджър, преписах бележките под линия и тръгнах по дирите им. Тук вече имах известен успех, но трябва да знаете, че бележките под линия са странни твари — като пътечки, които се вият из дива, непокорна страна. Разделят се, пак се разделят; непрестанно рискуваш да свърнеш по грешен път, който те отпраща или след къпинаци, или към коварни тресавища. „Срещнеш ли бележка под линия, каза ни веднъж преподавателят по библиотечно дело, смажи й главата преди да се е размножила.“
Те наистина се размножават и понякога излиза нещо свястно, но според мен най-често се раждат изроди. Бележките на Бъдинджър във високопарно написаната му „История на стария Дери“ (Издателство на Мейнския университет, 1950) се лутат из вековна камара от забравели книги, прашни докторски дисертации по история и фолклор, статии в отдавна изчезнали списания и умопобъркващи купища общински отчети и летописи.
Разговорите ми със Санди Айвис бяха по-интересни. От време на време източниците му се кръстосваха с тези на Бъдинджър, но нищо повече. Айвис бе пожертвал значителна част от живота си, за да събира устни предания — празни приказки, другояче казано — почти дословно; Брансън Бъдинджър несъмнено би сметнал подобен похват за унижение.
През 1963–66 година Айвис бе написал поредица статии за Дери. Когато започнах изследванията си, повечето му някогашни събеседници бяха починали, но имаха синове, дъщери, племенници, братовчеди. А разбира се, една от големите истини на света е следната: почине ли някой стар кореняк, на негово място неизменно идва друг. Интересните разкази не умират; винаги се предават от човек на човек. Минах през безброй веранди и дворчета, изпих безброй чаши чай, бира „Блек Лейбъл“, домашно пиво, домашно билково пиво, чешмяна вода, изворна вода. Изслушах безброй истории и през цялото време касетофонът ми работеше,
Читать дальше