Стивън Кинг - То

Част от мен — онази част, която Бил нарича „гласът на Костенурката“ — настоява да ги повикам още тази вечер. Но мога ли даже сега да бъда напълно уверен? Искам ли да бъда напълно уверен? Не — разбира се, не. Но, Боже мой, случаят с Ейдриън Мелън толкова прилича на нещастието с Джордж, братчето на Бил Пелтека, през есента на 1957 година.

Ако наистина е започнало пак, тогава ще ги повикам. Длъжен съм. Но не сега. Както и да го гледам, рано е. Предния път всичко започна бавно и се развихри едва през лятото на 1958 година. Затова… чакам. Запълвам очакването с безсмислени думи в този бележник и дълго се взирам в огледалото, където някогашното момче отдавна се е превърнало в непознат мъж.

Момчешкото лице беше плахо, мечтателно; мъжът има лице на банков касиер от каубойски филм — артист, който не получава нито една реплика, само трябва да вдигне ръце и да се прави на уплашен, когато нахълтат крадците. А ако по сценарий се налага лошите момчета да гръмнат някого, той е първият.

Все същият стар Майк. Може би малко по-облещен, леко подпухнал от недоспиване, но това личи само отблизо… като за целувка например, а вече много отдавна не съм се приближавал чак толкова до когото и да било. Ако ме зърнете случайно, ще си помислите: Прекалява с четенето, нищо повече. Едва ли ще се досетите как отчаяно се бори този човек с кротко лице на банков чиновник, как е напрегнал сили, за да издържи, да съхрани разсъдъка си.

Ако ми се наложи да позвъня, може да убия някой от тях.

Това е едно от нещата, с които се сблъсквам в дългите безсънни нощи, когато лежа под завивките със старомодната си синя пижама, а до мене е нощното шкафче, където слагам очилата си и вечната чаша вода за в случай, че се събудя жаден. Лежа в тъмното, отпивам водата на малки глътки и се питам какво помнят — помнят ли нещо изобщо. Не знам защо, но твърдо вярвам, че не помнят нищо , защото не е необходимо. Аз съм единственият, който чува гласа на Костенурката и си спомня, защото единствен останах в Дери. И тъй като се разпиляха във всички посоки, те няма как да узнаят, че животът им е тръгнал по една и съща схема. Ако ги върна, ако им покажа схемата… да, това би могло да убие някой от тях. Би могло да убие всички.

Затова отново и отново прелиствам мислите си; прелиствам тях, опитвам се да ги пресътворя каквито бяха и каквито може би са днес, мъча се да реша кой е най-уязвим. Понякога ми се струва, че ще е Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ — ако не греша, той най-рядко успяваше да избяга от Крис, Хъгинс и Бауърс, нищо, че Бен беше толкова дебел. Ричи се плашеше най-много от Бауърс — всички треперехме от него — но и останалите не бяха цвете за мирисане. Ако му се обадя в Калифорния, няма ли тази вест да се превърне за него в някакво страховито Завръщане на Големите Побойници — двама от гроба, а третият от лудницата „Джунипър хил“, където беснее и до днес? Друг път си мисля, че най-слабият беше Еди — Еди с дебелата властна майчица и страховитите пристъпи на астма. Бевърли? Тя все се правеше на костелив орех, но беше изплашена до смърт както всички нас. Бил Пелтека, изправен пред ужас, който не ще изчезне когато той метне калъфа върху пишещата машина? Стан Юрис?

Над главите им е надвиснала гилотина, остра като бръснач, но колкото повече обмислям, толкова по-твърдо вярвам, че те не подозират за нея. Аз съм човекът с ръка на лоста. Мога да го дръпна, стига само да отворя тефтерчето с телефонни номера и да ги набера един по един.

Може би няма да се наложи. Вкопчвам се в изтънялата надежда, че съм сбъркал крехките писъци на собствения си боязлив ум с дълбокия, откровен глас на Костенурката. С какво разполагам, в края на крашщата? През юли — Мелън. Мъртво дете, намерено на Нийбълт стрийт миналия октомври, още едно — в Мемориал парк през декември, малко преди първия сняг. Може да е бил скитник, както твърдят вестниците. Може да е някой луд, който вече е напуснал Дери или се е самоубил от погнуса и угризения, както се предполага в някои книги за Джек Изкормвача.

Може би.

Но дъщеричката на Албрехт бе открита точно срещу онази проклета стара къща на Нийбълт стрийт… и бе загинала точно като Джордж Денброу преди двайсет и седем години. А после момчето на Джонсън, намерено в Мемориал парк с откъснат до коляното крак. Разбира се, сред Мемориал парк стърчи Водонапорната кула, а детето бе намерено почти в нейното подножие. Водонапорната кула е на хвърлех камък от Пущинака; пак там Стан Юрис беше видял ония момчета.