Стивън Кинг - То

— Значи си ги виждала и друг път, а? Това ли намекваш?

— Те са съвсем бледи — изрече Одра по-рязко, отколкото се искаше.

— Кръвта не течеше — каза той. — Стояхме сред водата, недалеч от мястото, където тримата с Еди Каспбрак и Бен Ханском бяхме направили бента…

— Да не би да говориш за архитекта?

— Има ли такъв архитект?

— Божичко, Бил, ами че той построи новата сграда на Би-Би-Си! Тукашните още се карат дали е мечта или пълен провал!

— Е, не знам дали е същият. Не ми се вярва, но може и да е той. Онзи Бен, когото познавах, много си падаше по строежите. Стояхме там и с дясната ръка се държах за Бев Марш, а с лявата за Ричи Тозиър. Стояхме сред водата като южняшки баптисти след проповед на открито и помня, че виждах на хоризонта градската водонапорна кула. Изглеждаше бяла като архангелски одежди и всички обещахме, заклехме се, че ако не е свършило, ако някога започне отново… ще се върнем. И пак ще го направим. Ще сложим край. Завинаги.

— На какво ще сложите край? — изкрещя Одра, обзета от внезапна ярост. — На какво ще сложите край? Що за глупости ми говориш?

— Не бих искал да ме пи-пи-питаш… — Бил не довър ши. По лицето му се разля като петно някакъв неопреде лен ужас. — Дай една цигара.

Тя му подаде пакета. Бил запали. Никога не го бе виждала да пуши.

— Тогава заеквах.

— Заекваше ли?

— Да. Тогава. Казваш, че съм бил единственият в Лос Анджилис, който се осмелявал да говори бавно. Истина та е, че не смеех да говоря бързо. Не беше осъзнато. Не беше нарочно. Не беше от опит. Всички бивши пелтеци говорят много бавно. Това е един от многото похвати, като например да мислиш за средното си име когато се представяш, защото за пелтеците съществителните са по-трудни от другите думи, а най-трудно е да изрекат първото си име.

— Значи си заеквал — повтори тя и лекичко се усмихна, сякаш бе чула шега, но още не можеше да схване смисъла.

— До смъртта на Джорджи заеквах умерено — каза Бил. Вече започваше да чува собствените си думи раздвоени, сякаш ги делеше безкрайно малка частица от секундата; продължаваше да ги изговаря гладко, бавно и отмерено както винаги, но в съзнанието му думи като Джорджи и умерено се застъпваха, превръщаха се в Джъ-Джъ-Джорджи и у-умерено. — Нали разбираш, случваха ми се много лоши моменти — най-вече когато ме изпитваха в училище, особено ако знаех отговора и много исках да го кажа — но обикновено се справях. След смъртта на Джордж бстана съвсем зле. А после, някъде около петнадесетата година, нещата взеха да се оправят. Посещавах гимназията „Чивръс“ в Портланд и там имаше страхотна специалистка по проблемите на говора, мисис Томас. Тя ме научи на разни похвати. Например да мисля за средното си име преди да изрека на глас: „Здрасти, аз съм Бил Денброу“. Изучавах френски и тя ме посъветва когато закъсам с някоя дума, да сменям езика. Представи си, както стоиш, повтаряш като развален грамофон: „т-т-тази кни-кни-кни“ и се чувстваш най-големия тъпак на света, изведнъж преминаваш на френски и от езика ти просто се лее „ce livre“. Безпогрешен номер. А щом го кажеш на френски, — можеш пак да минеш на английски и вече без затруднения произнасяш „тази книга“. Ако засечеш на буквата „с“, например в думи като ски, спанак или слама, можеш да я изфъфлиш: фки, фпанак, флама. Но не заекваш. Всичко това ми помогна, обаче главното беше, че забравих за Дери и всичко станало там. Защото именно тогава забравих. Когато живеехме в Портланд и учех в „Чивръс“. Не го забравих изведнъж, но като си припомням сега, трябва да кажа, че стана учудващо бързо. Навярно за не повече от четири месеца. Заекването и спомените ми чезнеха рамо до рамо. Някой бършеше черната дъска и старите уравнения се губеха от нея. — Той допи портокаловия сок. — Преди малко, когато заекнах на думата „питаш“, трябва да е било за пръв път от двайсет и една години насам. — Погледна я. — Първо белезите, после за-а-екването. Чу-чуваш ли го?

— Нарочно го правиш! — възрази тя, изтръпнала от уплаха.

— Не. Сигурно няма как да те убедя, но е вярно. Заекването е странна работа, Одра. Зловеща. До някое ниво може дори да не го усещаш. Но… го чуваш в съзнанието си. Сякаш част от главата ти изпреварва с част от секундата всичко останало. Или е като ония системи за създаване на ехо-ефект, които хлапаците си монтираха в таратайките през петдесетте години — звукът от задния високоговорител изостава с частица от с-секундата след п-предния.

Той стана и неспокойно закрачи из стаята. Изглеждаше уморен и Одра с тревога си помисли колко много бе работил през последните тринадесет години, като че имаше начин да израсне над умерения си талант чрез яростен, почти непрестанен труд. После й хрумна още по-тревожна мисъл и тя се опита да я пропъди, но мисълта не искаше да изчезне. Ами ако всъщност се е обадил Ралф Фостър да покани Бил в „Плуга и каруцата“ за една табла или канадска борба? Ако е позвънил Фреди Файърстоун, режисьорът на „Таванската стая“ да сподели някакъв проблем? Или ако е било „грешка в номера“, както се изразяваше жената на доктора от съседната къща? Докъде водеха подобни мисли?