Стивън Кинг - То

— Одра, недей.

Тя го погледна право в очите.

— О, защо не? Нека си кажем истината и да посрамим дявола. Аз се давех. Две години преди да те срещна отк рих стимулаторите, а година по-късно открих кокаина и с него ми беше чудесно. Стимулаторче сутрин, кокаин подир пладне, вино за вечеря, приспивателно преди лягане. Витамините на Одра. Прекалено много важни интервюта, прекалено много главни роли. Просто смешно, толкова приличах на героиня от книгите на Джаклин Сюзън. Знаеш ли какво си мисля за онзи период, Бил?

— Не.

Без да го изпуска от поглед, тя пийна чай и се усмихна.

— Беше като да тичаш по пътеката на международното летище в Лос Анджилис. Схащаш ли?

— Не съвсем.

— Подвижна пътека — каза тя. — Дълга е около петстотин метра.

— Знам я, но не разбирам какво искаш да…

— Заставаш върху нея и тя те носи чак до багажното отделение. Но ако искаш, можеш и да не стоиш. Можеш да вървиш. Или да тичаш по нея. И ти се струва, че просто нормално крачиш или подтичваш, или бягаш, или даже спринтираш — каквото и да е, тялото ти не усеща, че е действителност към това се прибавя скоростта на пътеката. Ето защо към края се появяват табели НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА или ПРЕДСТОИ СЛИЗАНЕ. Когато те срещнах, имах чувството, че съм изхвръкнала от края на пътеката върху неподвижния под. Висях — тялото ми на десет километра пред краката. В такава поза не можеш да зпазиш равновесие. Рано или късно се просваш по очи. Само че аз не паднах. Защото ти ме подхвана.

Все тъй без да го изпуска от поглед, тя остави чашката и запали цигара. Бил разбра, че ръцете й треперят, защото тънкото пламъче на запалката първо се люшна надясно, сетне наляво и чак тогава налучка целта.

Одра вдъхна дълбоко и пусна стремителна струйка дим.

— Какво знам за теб? Знам, че ти сякаш винаги владееше положението. Знам го. Никога не изглеждаше забързан към следващата чашка, към следващата среща, към следващата веселба. Сякаш твърдо знаеше, че всичко ще си дойде по реда… стига да го поискаш. Говореше бавно. Знам, че в Мейн провлачват говора, но мисля, че донякъде се дължеше и на собствения ти характер. За пръв път срещах там човек, който се осмелява да говори бавно. За да те изслушам, трябваше да намаля скоростта. Вгледах се в теб, Бил и видях човек, който никога не е изхвръквал от пътеката, защото си знае, че тя и бездруго ще го откара където трябва. Изглеждаше недосегаем за всеобщата истерична лудост. Не ти хрумваше да си поръчаш собствени автомобилни номера, за да ги сложиш на Ролс-Ройс под наем и в съботния следобед да подкараш гордо по булеварда. Нямаше си представител по печата, който да вмъква името ти в разни издания като „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“. Никога не бе участвал в „Карсън шоу“.

— Там допускат писатели само ако умеят да правят фокуси с карти или да прегъват лъжици с поглед — усмихна се Бил. — Това е почти национален закон.

Очакваше тя да се усмихне, но лицето й си остана напрегнато.

— Знаех, че ще бъдеш до мен, когато ми потрябваш. Когато излетя от лентата като Симпсън в оная стара реклама на „Херц“. Може би ти ми попречи да изгълтам ня колко хапчета в повече след тежък запой. А може би щях да се справя самичка и само драматизирам нещата. Но… не ми се вярва. Усещам го отвътре. — Тя загаси току-що запалената цигара. — От онзи миг знам, че винаги ще си до мен. И аз ще бъда до теб. Добре ни е в леглото. Някога си мислех, че това е най-важното. Но извън леглото също ни е добре и днес това ми изглежда още по-важно. Усещам, че мога да остарея край тебе и никога да не губя смелост. Знам, че прекаляваш с бирата и подценяваш физическото натоварване; че понякога сънуваш кошмари…

Това го стресна. Много. Почти го изплаши.

— Никога не сънувам.

Тя се усмихна.

— Така казващ на журналистите, когато те питат откъде си намираш идеи. Но не е вярно. Освен ако лошото храносмилане те кара да стенеш нощем. А не ми се вярва да е така, Били.

— Говоря ли? — колебливо запита той. Не помнеше сънищата си. Никакви сънища — нито добри, нито лоши. Одра кимна.

— Понякога. Но нито веднъж не успях да разбера какво казваш. Един или два пъти даже се разплака.

Той я гледаш тъпо. В устата му се разливаше неприятен вкус; беше като вкуса на разтопен аспирин, плъзнал по езика и гърлото. Ето че узна какъв е вкусът на страха, помисли той. Крайно време беше, като се има предвид колко си написал на тая тема. Навярно след време щеше да свикне с вкуса. Ако доживееше.

Изведнъж пред прага на съзнанието му се заблъска ято спомени. Сякаш в главата му заплашително се издуваше черна торба, готова да разпръсне злокобните (сънища) образи от подсъзнанието нагоре, към зрителното поле на бодърстващия разум — и ако всички изскочеха наведнъж, щяха да го подлудят. Помъчи се да ги изблъска обратно и успя, но не преди да чуе гласа — глас на човек, който е погребан жив и керщи изпод земята. Гласът на Еди Каспбрак.