Стивън Кинг - То

Ти ми спаси живота, Бил. Ония големи момчета съвсем ме побъркват. Понякога си мисял, че наистина са решили да ме убият…

— Ръцете ти — каза Одра.

Бил сведе очи. Кожата по ръцете му беше настръхнала. Не на ситни иъпчици, а на едри бели топчета като мравешки яйца. Двамата се взираха мълчаливо, сякаш гледаха интересен музеен експонат. Кожата бавно се отпусна. След дълга тишина Одра добави:

— Знам още нещо. Тази сутрин някой ти се обади от Щатите и каза, че трябва да ме напуснеш.

Той стана от креслото, озърна се към бутилките алкохол, после отиде в кухнята и се върна с чаша портокалов сок. Заговори:

— Знаеш, че брат ми почина, но не знаеше, че беше убит.

— Убит! О, Бил, защо никога не си ми…

— Казвал? — От устните му отново излетя странният, лаещ смях. — Не знам.

— Как е станало?

— Тогава живеехме в Дери. Имаше наводнение, но най-лошото вече отминаваше и на Джордж му доскуча. Аз лежах болен от грип. Той помоли да му направя лодка от вестник. Знаех как, предната година ме бяха научили в занималнята. Той каза, че ще я пусне в канавките по Уичъм стрийт и Джаксън стрийт, те все още бяха пълни с вода. Направих му лодката, а той ми благодари, излезе и пове че не го видях жив. Ако не беше грипът, може би щях да го спася. — Той помълча, разтривайки с длан лявата си буза, сякаш проверяваше дали да се избръсне. Увеличени от лещите на очилата, очите му гледаха замислено… но не към Одра. — Всичко станало там, на Уичъм стрийт, малко преди пресечката с Джаксън. Убиецът откъснал ръката му, както някое хлапе би откъснало крилцето на муха. Съдебният лекар каза, че е умрял от шока или от кръвоизлива. Лично за мен нямаше никаква разлика дали е било едното или другото.

— Господи , Бил!

— Навярно се питаш защо не съм ти казал. Истината е, че сам се чудя. Вече цели единайсет години сме женени, а до днес не си и подозирала какво е станало с Джорджи. Аз знам за целия ти род — даже за лелите и чичовците. Знам, че дядо ти е умрял в Айова Сити — влязъл пиян в гаража и без да иска се претрепал с верижния трион. Знам всичко това, защото колкото и да са заети, хората се опознават след дълъг семеен живот. Ако наистина си омръзнат и престанат да разговарят, пак ще се опознаят — чрез осмоза. Или мислиш, че греша?

— Не — глухо отвърна тя. — Не грешиш, Бил.

— А ние винаги сме разговаряли с лекота, нали? Искам да кажа, че не сме си омръзнали, та да стигнем чак до осмозата, прав ли съм?

— Е, поне до днес винаги съм била на това мнение.

— Недей така, Одра. Знаеш всичко за мен през послед ните единадесет години от живота ми. Всяка сделка, всяка идея, всяка настинка, всеки приятел, всеки тип, който ми е сторил зло или поне се е опитал. Знаеш, че спях със Сюзън Браун. Знаеш, че когато си пийна, понякога ставам сантиментален и надувам грамофона до дупка.

— Особено плочите на „Блажена смърт“ — уточна Одра и той се разсмя. Този път тя отвърна на усмивката. — Знаеш и най-важното — надеждите ми.

— Да, и аз тъй мисля. Но това… — Тя помълча, тръс на глава, позамисли се. — Каква връзка има между обаждането и брат ти, Бил?

— Чакай, нека ти го разкажа със свои думи. Не се мъчи да ме подбутваш към най-същественото, защото ще провалиш всичко. Толкова е грамадно… и тъй… тъй странно и ужасно… че се мъча да пропълзя незабелязано до него. Разбираш ли… никога не ми е хрумвало да ти разкажа за Джорджи.

Тя го изгледа, навъси се и леко поклати глава, сякаш искаше да каже: Не разбирам.

— Искам да ти обясня, Одра, че повече от двайсет години изобщо не съм мислил за Джордж.

— Но нали си ми казал, че брат ти…

— Повтарял съм само факта — каза той. — Нищо по вече. Името му беше празна дума. То не хвърляше никак ва сянка в паметта ми.

— Но ми се струва, че може да е хвърляло сянка в сънищата ти — едва чуто изрече Одра.

— Стоновете ли? Риданията?

Тя кимна.

— Сигурно си права — каза Бил. — Даже твърдо вярвам, че си права. Но сънищата нямат значение, щом човек не си ги спомня, нали?

— Наистина ли искаш да кажеш, че изобщо не си мислил за него?

— Да. Така е.

Тя недоверчиво поклати глава.

— Преди да се оженим ти ме попита дали имам братя и сестри, а аз ти казах, че съм имал брат, но той е умрял още когато съм бил хлапе. Знаеше, че родителите ми са починали, а пък собственият ти род е толкова голям, че не ти оставаше време да мислиш за други роднини. Но това не е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Не само Джордж е потънал в мрака. От двайсет години не съм се сещал даже за Дери. И за приятелите — Еди Каспбрак, Ричи Дрънкалото, Стан Юрис, Бев Марш… — Той зарови пръсти в косата си и се разсмя на пресекулки. — Това е като амнезия, само че толкова тежка, че дори не я усещам. А когато се обади Майк Хенлън…