Стивън Кинг - То

— Кой е Майк Хенлън?

— Още едно от хлапетата, с които дружахме… с които дружах след смъртта на Джорджи. Разбира се, той отдавна не е хлапе. Всички сме пораснали. Майк се обаждаше чак от Америка. Каза: „Добър ден, домът на мистър Денброу ли е?“, а аз потвърдих и той запита: „Бил, ти ли си?“, аз пак потвърдих и той рече: „Обажда се Майк Хенлън“. Името не ми говореше нищо, Одра. Със същия успех мо жеше да рече, че продава енциклопедии или плочи на Бърл Айвис. После той добави: „От Дери“. И когато каза, сякаш в мен се отвори врата и през нея бликна някаква страшна светлина. Спомних си кой е Майк. Спомних си за Джорджи. Спомних си за другите. Всичко стана… — Бил щракна с пръсти. — Ей-така. И разбрах, че ще ме по моли да се върна.

— Да се върнеш в Дери.

— Да. — Той свали очилата, разтърка очи и я поглед на. Никога през живота си не бе виждала толкова изпла шен човек. — В Дери. Каза, че е защото сме обещали и на истина е така. Обещахме. Всички. Ние, хлапетата. Стояхме в кръг сред рекичката, която тече през Пущинака, държахме се за ръце и си бяхме срязали дланите с парче стъкло, все едно че си играехме на кръвно братство, само че всичко беше наистина.

Той вдигна длани пред Одра и тя забеляза сред всяка от тях по няколко успоредни бледи чертички, може би белези. Безброй пъти го бе държала за ръката — за двете ръце — ала никога не бе обръщала внимание на белезите. Вярно, бяха едва забележими, но все пак… Ами забавата! Онази забава!

Не първата, на която ги запознаха, макар че втората се бе оказала пряко свързана с нея, защото тогава празнуваха успешното приключване на работата по „Шахтата на черния демон“. Всички бяха пияни и вдигаха шум в духа на най-добрите местни традиции. Може би нямаше чак толкова стръв и злоба колкото на някои други веселби в Лос Анджилис, защото снимките бяха минали невероятно гладко и целия екип го знаеше. За Одра Филипс нещата вървяха още по-добре, защото се бе влюбила в Уилям Денброу.

Как се казваше оная самозвана врачка? Вече не си спомняше, помнеше само, че работеше като асистентка на гримьора. Помнеше как насред забавата момичето си смъкна блузата (отдолу имаше съвсем прозрачен сутиен) и се заметна с нея като циганка. Хлапачката беше загряла яко от марихуана и пиене и се захвана да гледа на ръка чак до края на вечерта… или докато се просна някъде да спи.

Одра не помнеше дали предсказанията са били добри или лоши, глупави или умни — оная вечер и тя си беше подложила солидно. Но помнеше как по някое време момичето дръпна дланта на Бил до своята и заяви, че са съвършено еднакви. Родствени линии на живота. Помнеше още, че взе да ревнува не на шега, докато момичето очертаваше линиите по дланта му с изящно лакирано нокътче — колко глупава ревност сред щурите филмови кръгове на Лос Анджилис, където мъжете пляскат жените по задниците също тъй естествено, както в Ню Йорк ги потупват по бузките! Но в онова докосване имаше нещо интимно и многозначително.

Тогава по дланите на Бил нямаше белези.

Бе гледала врачуването с ревнивия поглед на влюбена и затова не се съмняваше в спомена. Не се съмняваше във факта. Каза го на Бил. Той кимна.

— Права си. Тогава ги нямаше. Не мога да се закълна, но мисля, че ги нямаше и снощи, докато отскочих до „Плуга и каруцата“. Двамата с Ралф пак се бяхме хванали на канадска борба и сигурно щях да забележа. — Той се усмихна, Усмихвката беше суха, невесела и изплашена. — Мисля, че са се появили след обаждането на Майк Хенлън. Това мисля.

— Бил, това е невъзможно — възрази тя, но пак посегна за цигара.

Бил се вглеждаше в дланите си.

— Стан го направи. Наряза ни дланите със счупено шише от Кока-Кола. Сега си спомням толкова ясно. — Той намигна глава към Одра и зад стъклата очите му бяха изпълнени с болка и недоумение. — Спомням си как блестеше под слънчевите лъчи. Беше от новите прозрачни бутилки. Преди това продаваха Кока-Кола в зелени шишета, помниш ли? — Тя поклати глава, но Бил не забеляза. Отново се взираше в дланите си. — Помня как Стан остана последен и взе да се преструва, че уж ще си среже вените, вместо само да надраска дланта. Сигурно просто се правеше на интересен, но аз едва не се хвърлих върху него… да го спра. Защото за една-две секунди изглеждаше напълно сериозен.

— Бил, недей — безсилно промълви тя. Този път трябсааше да прихване подскачащата запалка с две ръце, като полицай на тренировка по стрелба. — Белезите не изникват току-така. Или ги има, или ги няма.