Мъртвите момчета.
Знам, всичко може да се окаже просто пушилка и миражи. Може. Или пък съвпадение. Или нещо средно — някакво злокобно ехо. Възможно ли е? Да, усещам го. Тук, в Дери, всичко е възможно.
Мисля, че прежното нещо все още е тук — нещото, което се появи през 1957 и 1958 година; което е било тук през 1929 и 1930 година, когато Легионът за бяла нравственост опожарил „Черното петно“; което е било тук през 1904, 1905 и началото на 1906 година — поне до експлозията в стоманолеярната на Кичънър; което е било тук през 1876 и 1877 година; онова нещо, което се появява на интервали от около двадесет и седем години. Понякога идва малко по-рано, понякога малко по-късно… но винаги идва. Колкото по-назад се връщаш, толкова по-трудно откриваш фалшивите нотки, защото източниците постепенно обедняват, празнотите растат и местната история заприличва на проядена от молци дреха. Но ако знаеш къде — и кога — да потърсиш, задачата става доста по-лека. Разбирате ли, То винаги се връща.
То.
Затова… да, мисля, че ще трябва да набера номерата. Мисля, че трябва да бъдем ние. По някаква незнайна причина именно ние сме били избрани да сложим завинаги край. Каприз на съдбата? Лош късмет? Или пак онази проклета Костенурка? Може би тя не само говори, но и заповядва? Не знам. И не вярвам да има значение. Преди всичките тия години Бил каза: Костенурката не може да ни помогне , а ако е било вярно тогава, значи е вярно и днес.
Спомням си как стояхме сред водата, хванати ръка за ръка, и обещавахме да се върнем, ако всичко започне отново — стояхме в кръг, почти като древните друиди, длан върху длан, за да се слее кръвта на обещанието. Ритуалът навярно е древен като човечеството — тьничко чучурче, забито в дървото на вселенската мощ, израсло на границата между страната на всичко, което знаем и територията на онова, което подозираме. Заради приликата…
Но ето че сам взех да се правя на Бил Денброу, пелтеча и тъпча на място, изреждайки няколко факта и куп неприятни (и доста мъгляви) предположения, които от ред на ред стават все по-маниакални. Излишно. Безполезно. Дори опасно. Но е толкова трудно да чакаш събитията.
Тези записки са усилие да проникна отвъд натрапчивите идеи като разширя собствения си мислен обзор — в края на краищата разказът ми не е само за шест момчета и едно момиче, все нещастни, все отритнати от връстниците си, които се сблъскаха с кошмара в едно горещо лято, когато Айзенхауер още беше президент. Ако ви звучи, по-добре, това е опит да поотдръпна фотоапарата — да видя цялото градче, в което почти петдесет и три хиляди души работят, хранят се, спят, съвокупляват се, пазаруват, разхождат се, карат коли, ходят на училище, попадат в затвора и понякога изчезват сред мрака.
Искрено вярвам, че за да разбере какво представлява един град, човек трябва да узнае какъв е бил преди. А ако трябва да посоча конкретния ден, когато всичко започна отново, това ще е ранната пролет на 1980 година. Тогава отидох да се срещна с Албърт Карсън, който почина миналото лято — на деветдесет и една години, след дълъг и достоен за похвала живот. Беше работил като главен общински библиотекар от 1914 до 1960 година, невероятен срок (но той си беше невероятен по природа) и смятах, че ако някой знае от кое съчинение да почна проучването на местната история, това ще е Албърт Карсън. Докато му задавах въпросите си, двамата седяхме на верандата и той отговаряше с продран глас — вече се бореше с рака на гърлото, който след време щеше да го вкара в гроба.
— Нито една от тия лайнарски драсканици не струва пукната пара. Отлично го знаеш, мътните да те вземат.
— Откъде да започна тогава?
— Какво да започнеш, за Бога?
— Проучването на местната история. Историята на Дери.
— А. Добре. Започни от Фрик и Мишо. Те се смятат за най-добри. — И след като ги прочета…
— Да ги прочетеш ли? Божичко, в никакъв случай! Хвърли ги на боклука! Това ти е първата стъпка. После прочети Бъдинджър. Брансън Бъдинджър е бил адски немарлив автор и върховен празноглавец, ако мога да вярвам на онова, което съм чувал на младини, но си личи, че му идвало сърце на място щом стане дума за Дери. Объркал е почти всички факти, но ги е объркал с чувство , Хенлън.
Аз се позасмях и Карсън също разтегли в усмивка загрубелите си устни — доброто му настроение малко ме плашеше. В онзи миг приличаше на щастлив хищник, застанал на стража над току-що убита плячка, очаквайки месото да стигне до най-вкусния стадий на разложение, за да пристъпи чак тогава към пиршеството.
Читать дальше