Стивън Кинг - То

— О, Бен, мили мой, да — шепне тя и усеща как по челото й избиват капки пот, усеща връзката помежду им — нещо плътно, нещо дълбоко, нещо като вечност, знакът за която е легнала настрани осмица. — Толкова те обичам, скъпи.

И усеща как започва чудото — онова, неизвестното за другите момичета, които се кискат и си шепнат на ухо в тоалетната; те само се чудят колко ли страшен е сексът и тя едва сега осъзнава, че за много от тях сексът трябва да е някакво не докрай осъзнато, неопределено чудовище; помежду си те го наричат То. Би ли Го направила, правят ли Го сестра ти и нейният приятел, вашите правят ли Го още, аз никога няма да Го правя; о, да, в пети клас сякаш всички момичета са бъдещи стари моми, но сега Бевърли разбира, че те нямат ни най-малка представа за този… този завършек, и иска да изкрещи, но се удържа, защото знае, че момчетата ще се изплашат за нея. Тя пъхва длан в устата си и захапва с всичка сила. Сега разбира пискливия смях на момичета като Грета Бауи и Сали Мюлер — та нали през това дълго, страшно лято и те, седмината Неудачници непрестанно се смееха като луди. Смееш се защото всичко страшно и неизвестно има и смешна страна, смееш се както понякога малките деца се смеят и плачат едновременно, докато към тях приближава танцуващ клоун — знаят, че клоунът трябва да е смешен… но е и неизвестен, изпълнен с вечната мощ на незнайното.

Прехапаната длан вече не удържа вика и тя открива само един начин да успокои другите — и Бен — като крещи утвърдително в тъмнината.

— Да! Да! Да!

В главата й избухват величествени картини на полет, примесени с дрезгавите гласове на на гаргите и скорците; тия звуци се превръщат в най-нежната музика на света.

Тя излита, излита нагоре, и сега могъществото не е нито у нея, нито у него, а нейде помежду им, и той надава вик, и тя усеща треперещите му ръце, извива се нагоре, към него, усеща неговата тръпка, неговия допир, мимолетното безгранично сливане сред мрака. И тъй, заедно, прелитат отвъд, в незримото сияние на живота.

А после всичко свършва, двамата отново се прегръщат и когато той опитва да изрече нещо — навярно някакво глупаво извинение, което ще нарани спомена като жестоки белезници — тя прекъсва думите му с целувка и го отпраща.

Бил идва при нея.

И той иска да каже нещо, но заекването не му позволява.

— Мълчи — казва тя. Сега е уверена в знанието си, но и усеща тежестта на умората. Умора и болка. Нещо лепне по вътрешната страна на бедрата й; може би Бен наистина е свършил, а може и да е кръв. — Всичко ще бъде чудесно.

— С-с-с-си-си-ххи-и-г-г-гурна ли с-с-си?

— Да — казва тя и сплита ръце около врата му, гали пухкавите, потни коси. — Няма грешка.

— А-а-ами нъ-нъ-не… нъ-нъ-не т-т-те ли…

— Шшшшшт…

Не както с Бен; има страст, ала по-различна. Близостта с Бил сега е най-добрият възможен край. Той е мил; нежен; почти спокоен. Тя усеща нетърпението му, но то е охладено и сдържано от загриженост за нея — навярно защото само тя и Бил осъзнават наистина величието на това таинство… и че никога, никому не бива да говорят за него — дори и помежду си.

Към края из нея ненадейно пак се надига онзи изблик и тя едва успява да помисли: О! Ще се повтори, не знам дали мога да издържа…

Но някаква безкрайна нежност помита всички мисли и тя почти не чува как Бил шепне: „Обичам те, Бев, обичам те, винаги ще те обичам“, повтаря го отново и отново, без да заекне нито веднъж.

Тя го прегръща с всички сили и двамата дълго лежат така, притиснали буза до буза.

Той мълчаливо се отдръпва от нея и за известно време тя остава сама. Събира дрехите си и бавно се облича, усещайки тъпа, тръпнеща болка, която те, мъжете, не ще познаят никога. Усеща и някаква своеобразна смес от удоволствие, изтощение и облекчение, че всичко е отминало. Сега я изпълва пустота и макар да се радва, че слабините й отново са само нейни, пустотата поражда странна тъга, която тя никога не би могла да опише… освен ако я сравни със спомена за голи дървета под бялото зимно небе, пусти дървета, очакващи гарваните да се завърнат като черни свещеници в края на март за погребението на снега.

Протяга ръце в тъмнината и открива своите приятели.

Дълго всички мълчат и когато най-сетне някой нарушава тишината, Бевърли не се изненадва, че това е Еди.

— Мисля, че преди две отклонения трябваше да завием наляво, а не надясно — казва той. — Божичко, знаех си, ама такова шубе ме гонеше тогава…

— Цял живот все шубето те гони, Едс — казва Ричи. Гласът му е весел. Острите нотки на паника са изчезнали напълно.