Стивън Кинг - То

Когато тежестта на неговото тяло се отдръпва, тя сяда и докосва лицето му в мрака.

— Усети ли го?

— Кое?

— Което трябва. Не знам как се нарича.

Той кимва — тя долавя това с дланта си върху неговата буза.

— Не знам дали е било точно както… нали знаеш, както разправят големите момчета. Но беше… беше неповторимо. — Той говори тихо, за да не чуят другите. — Обичам те, Беви.

Тук спомените й прекъсват за малко. Тя е уверена, че е имало още разговори, на глас и шепнешком, ала не помни какво са говорили. Няма значение. Дали е трябвало да уговаря всекиго поотделно? Да, навярно. Но и това няма значение. Те просто трябва да бъдат уговаряни за стъпката към това, към най-дълбоката човешка връзка между света и безкрая, единственото място, където потокът на кръвта докосва вечността. Няма значение. Важни са само любовта и копнежът. Тук, в мрака, не е по-зле, отколкото другаде. А може би и по-добре.

Майк идва при нея, после Ричи и актът се повтаря, потретва. Сега тя усеща известно удоволствие, смътна топлинка в своите детски, незрели слабини, и когато Стан идва към нея, тя затваря очи и мисли за птици, пролет и птици, и тя ги вижда отново и отново как кацат едновременно, как изпълват голите зимни клони като ездачи на шоковата вълна подир отстъплението на най-жестокото годишно време, вижда ги как излитат, излитат, излитат, крилата им плющят като прострени чаршафи и тя си мисли: След месец всички деца ще излязат в парка с хвърчила и ще трябва да бягат, за да не им се преплетат връвчиците. И още: Навярно това е да летиш.

След Стан, както и след другите, идва печалното чувство за изчезване, за загуба, за раздяла с онова, непостигнатото, което е трябвало да получи от този акт — нещо върховно, нещо съвсем близко, ала неизпитано.

— Усети ли го? — пак пита тя и макар да не знае какво точно е то, разбира, че не го е усетил.

След безкрайно очакване към нея идва Бен.

Той трепери цял, но не от боязън като Стан.

— Бевърли, не мога — изрича той с глас, който би трябвало да звучи разумно, обаче в действителност е безкрайно далеч от разума.

— Можеш. Усещам го.

Наистина го усеща. Усеща много повече от онази твърдина; повече от него. Усеща нещото точно под напиращия му корем. Размерите му разбуждат нейното любопитство и тя леко докосва издутата плът. Той надава тих стон край шията й; цялото й голо тяло настръхва от докосването на топлия му дъх. Усеща как през нея се стрелват първите гърчове на истинска възбуда — изведнъж чувството става грамадно; разбира, че е прекалено грамадно

( а дали и той не е грамаден, ще може ли да го поеме в себе си? )

и прекалено възрастно за нея, това е някакво чувство, което крачи с подковани ботуши. То е като каменарските капсули на Хенри, не е за деца, може да избухне и да те пръсне на парчета. Но сега няма нито време, нито място за тревога; има любов, копнеж и мрак. Ако не минат през първите две, сигурно ще останат само с третото.

— Бевърли, недей…

— Да.

— Аз…

— Научи ме да летя — казва Бевърли със спокойствие, което всъщност не изпитва. По бузата и шията й плъзва топла влага и тя разбира, че той плаче. — Научи ме, Бен.

— Не…

— Ако ти си написал стихотворението, научи ме. Можеш да ми погалиш косите, Бен. Разрешавам ти.

— Бевърли… аз… аз…

Сега той не просто трепери; тресе се цял. Но тя пак усеща, че това не е само страх — в тръпките се примесва и предчувствие за онзи изблик, заради който се върши всичко. Мисли си за

( птиците )

лицето му, за неговото мило, добро, сериозно лице и знае, че това не е страх; той изпитва желание, дълбоко, страстно желание, готово да разкъса юздите, и пак я изпълва същата мощ — нещо като полет, нещо като падане, и тя вижда отгоре всички птици по покривите и телевизионните антени, вижда всички улици като на карта, о, копнеж, да, това е истината, любовта и копнежът учат човека да лети.

— Бен! Да! — внезапно извиква тя и желанието разкъсва юздите.

Отново усеща болка и за миг се изплашва, че тежестта му ще я смаже. После той се подпира на длани и натискът изчезва.

О, да, той е голям — болката се завръща и сега я пронизва много по-дълбоко, отколкото първия път, с Еди. Пак ще трябва да прехапе устни и да мисли за птиците, докато паренето отмине. Когато болката отминава, тя протяга ръка и докосва устните му с пръст. Бен тихичко стене.

Страстта се възражда и тя усеща как нейното могъщество изведнъж почва да се прелива в него; отдава го охотно и сама се прелива нататък. Отначало я разтърсва крехка, спирална нежност, която я кара да размята глава и между стиснатите й устни звучи тих, напевен стон, това е да летиш, това, о, любов, о, копнеж, о, това не може да се отблъсне, свързваш, отдаваш, спояваш могъщия кръг, свързваш, отдаваш… летиш.