Стивън Кинг - То

— Ами Хенри? — тревожно запита Майк. — Дали още е нейде тук, а?

— Олеле Божичко — изстена Еди. — Съвсем бях забравил за него . Разбира се, че е тук, разбира се , сигурно се лута като нас и всеки миг може да го срещнем… Божичко, Бил, не ти ли хрумва някаква идея ? Нали татко ти работи тук! Нямаш ли никаква идея?

Бил се вслушваше в подигравателно далечния тътен на вода и напрягаше ум в търсене на идеята, за която Еди — и всички останали — настояваше с пълно право. Защото такава бе истината, той ги бе домъкнал тук и негова бе отговорността да ги изведе на бял свят. Но не му хрумваше нищо. Нищичко.

— Аз имам идея — спокойно изрече Бевърли.

В мрака Бил чу нещо и отначало не го разбра. Тих, шушнещ, но не страшен звук. После друг, по-познат… шумолене на цип. Какво?… — помисли той и сетне разбра какво. Тя се събличаше. По някаква неизвестна причина Бевърли се събличаше.

— Какво правиш ? — запита Ричи и смаяният му глас засече на втората дума.

— Знам нещо — каза Бевърли в тъмнината и Бил имаше чувството, че гласът й изведнъж се е състарил. — Знам го, защото татко ми каза. Знам как да се сближим отново. А ако не се сближим, никога няма да излезем оттук.

— Какво? — запита обърканият, изплашен Бен. — За какво говориш?

— Нещо, което ще ни сближи завинаги. Нещо, което ще ви докаже…

— Нъ-нъ-не, Б-б-бевърли! — възкликна Бил, който внезапно бе разбрал всичко.

— … ще ви докаже, че обичам всички ви — продължаваше Бевърли, — че всички сте мои приятели.

— Ама тя какви ги… — започна Майк.

Бевърли спокойно го прекъсна:

— Кой ще е пръв? Мисля,

В Бърлогата на То / 1985

че умира — проплака Бевърли. — Ръката, То му отхапа ръката…

Тя посегна към Бил, вкопчи се в него, но той я отблъсна грубо.

— То пак се изплъзва! — изрева Бил. По устните и брадата му тъмнееше спечена кръв. — И-ххи-идвайте! Ричи! Б-б-бен! Този п-п-път ще я до-ххо-вършим!

Ричи хвана Бил за раменете и го огледа като пълен безумец.

— Бил, трябва да се погрижим за Еди. Трябва да пристегнем раната, да го измъкнем оттук.

Но Бевърли вече седеше до Еди и леко полюшваше главата му в скута си. Бе затворила очи.

— Вървете с Бил — каза тя. — Ако сте го оставили да загине мърцина… ако То пак се върне след двайсет и пет години, или петдесет, или дори две хиляди, кълна се, че… че духът ми ще ви намери и в гроба. Вървете!

Ричи я погледа нерешително. После осъзна, че лицето й губи форма, превръща се в бледо петно сред гъстеещия здрач. Светлината помръкваше. Това го накара да се реши.

— Добре — каза той. — Този път ще се бием докрай.

Бен стоеше зад паяжината, която отново започваше да се разпада. Той също бе зърнал висящата под тавана фигура и тайно се молеше Бил да не поглежда нагоре.

Но когато от мрежата почнаха да се ръсят парцали и нишки, Бил вдигна глава.

Видя как Одра бавно се спуска надолу, сякаш понесена от стар, раздрънкан асансьор. Слезе три метра, спря, люшна се настрани и изведнъж прелетя още пет. Лицето й не трепваше. Порцелановосините очи бяха широко разтворени. По раменете й лепнеха кичури сплъстена коса. Челюстта й бе провиснала.

— ОДРА! — изкрещя той.

— Бил, идвай! — провикна се Бен.

Сега парчетата паяжина валяха наоколо, блъскаха плочките с глухо туптене и веднага се разливаха. Изведнъж Ричи сграбчи Бил през кръста и го помъкна към триметровия процеп между пода и долния край на раздраната паяжина.

— Идвай, Бил! Идвай! Идвай!

— Това е Одра! — отчаяно изкрещя Бил. — Тъ-тъ-това е ОДРА!

— Ако ще да е папата, дреме ми на оная работа — свирепо изръмжа Ричи. — Еди загина и ако То още е живо, сега ще го убием. Този път ще довършим работата, Шеф Бил. А Одра или е жива, или не е. Хайде, идвай!

Бил се поколеба още миг, сетне през главата му като снимки от албума на Джордж се мярнаха детски лица, лицата на всички убити деца. УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ.

— Дъ-дъ-добре. Д-да въ-ххъ-рвим. П-п-прости ми, Б-боже.

Секунда преди кръстосаните нишки да се срутят, двамата пробягаха отдолу и Бен се присъедини към тях. Докато се втурваха по дирите на То, Одра се люшкаше и подскачаше на петнадесет метра над каменния под в своя отровен пашкул, закачен за рухващата паяжина.

Бен

Тичаха по диря от черна кръв — лъскави мазни локвички, които се разливаха и потъваха в пукнатините между плочите. Но когато подът взе да се надига към полукръглия мрачен отвор в дъното на залата, Бен забеляза още нещо — диря от яйца. Бяха големи колкото щраусови яйца с грапави черни черупки. Отвътре се лееше бледо восъчно сияние. Бен осъзна, че всъщност са полупрозрачни; видя как вътре помръдват черни силуети.