Стивън Кинг - То

— Ричи — прошепна той.

— Какво? — Ричи бе паднал на колене и го гледаше отчаяно.

— Не ме наричай Едс — каза той и се усмихна. Вдигна лявата си ръка и докосна бузата му. Ричи плачеше. — Знаеш, че аз… аз…

Еди затвори очи, замисли се как да довърши и още преди да бе измислил, умря.

Дери / 07:00 — 09:00 ч.

Към 7:00 скоростта на вятъра в Дери бе достигнала шестдесет километра в час с отделни пориви до седемдесет и два. От Международната аерогара в Бангор наблюдателят на Националната метеорологична служба Хари Брукс тревожно се свърза с централното ръководство на службата в Огъста. Съобщи, че ветровете идвали откъм запад и описвали странна дъга, каквато не бил виждал през цялата си кариера… но цялата работа все повече му напомняла някакъв смахнат миниатюрен ураган, ограничен изключително в района на Дери. В 7:10 всички бангорски радиостанции предадоха първите предупреждения за опасност от природно бедствие. Експлодиралият трансформатор до гаража на братя Тракър бе прекъснал електроснабдяването из всички квартали край Пущинака откъм Канзас стрийт. В 7:17 край Пущинака откъм страната на Олд кейп един грамаден вековен клен рухна със страховит трясък и смаза денонощното магазинче на ъгъла на Мерит стрийт и Кейп авеню. Престарелият собственик на име Реймънд Фогърти загина под прекатурения хладилник за безалкохолни напитки. Това бе същият Реймънд Фогърти, който като проповедник на Първа методистка църква бе извършил ритуала по погребението на Джордж Денброу през октомври 1957 година. Покрай другото, кленът разкъса достатъчно жици, за да лиши от ток както Олд кейп, така и малко по-приличния квартал Шербърн уудс. Часовникът върху кулата на Баптистката църква не удари нито в шест, нито в седем часа. В 7:20, три минути след падането на клена и около час и петнайсет минути след внезапното изригване на всички тоалетни и мивки в Олд кейп, часовникът на куличката удари тринадесет пъти. Само след минута върху него се стовари синьо-бяла мълния. Хедър Либи, съпруга на проповедника, която в този момент случайно гледаше през прозореца на енорийския дом, щеше да разказва по-късно, че куличката избухнала като натъпкана с динамит. Белосани дъски, парчета от греди и швейцарски зъбчати колелца обсипаха цялата улица. Нащърбените останки от куличката пламнаха за няколко минути и скоро изгаснаха от дъжда, които вече се лееше със силата на тропически порой. Стръмните улици към центъра се превърнаха в пенести реки. Подземното течение на Канала разтърсваше Главната улица с гръмовен тътен и този звук караше хората да се споглеждат боязливо. В 7:25, докато титаничният трясък на рухналата куличка още огласяше градчето, чистачът на „Барачката на Уоли“ пристигна в заведението както всяка сутрин (освен в неделя) и видя нещо, което го накара да изхвръкне с писъци навън. Този достоен мъж, водещ живот на пропаднал алкохолик вече цели единадесет години след първия си семестър в Мейнския университет, работеше само за прехраната — по негласно споразумение истинската му надница се състоеше в неограниченото право да допива всички остатъци от снощните халби, прибрани под тезгяха. Ако Ричи Тозиър можеше да види този чистач, не би било изключено да го познае; човекът се казваше Винсънт Карузо Талиендо, известен на съучениците си от пети клас под прякора Талиендо Църното. През онова апокалиптично утро над Дери, докато метеше пода и постепенно се приближаваше към бара, той внезапно видя как ръчките на седемте бирени крана — три за „Будвайзер“, два за „Нарангансет“, един за „Шлиц“ (наричана от по-глуповатите клиенти „Шприц“) и един за „Милър Лайт“ — бавно се спускат надолу, като че придърпани от невидими ръце. Отвътре рукнаха златисти потоци пенлива бира. Винс се хвърли напред, мислейки не за духове или призраци, а само за скръбния факт, че цялата му днешна печалба отива право в канала. Сетне той застина на място с широко разтворени очи и сред пустото, вмирисано на бира заведение се надигна треперлив вик на ужас. Бирата бе отстъпила място на потоци артериална кръв. Кръвта забушува из хромираните мивки, преля и плъзна по бара на тънки струйки. След миг към нея се примесиха косми и късчета плът. Талиендо Църното гледаше вцепенен, безсилен дори да изкрещи повторно. После една от халбите под бара избухна с тежък, глух тътен. Всички шкафчета се разтвориха едновременно. Като в номер на цирков илюзионист над тях се надигна зеленикав дим. Църното бе видял предостатъчно. Той нададе отчаяни писъци и изхвръкна на наводнената улица. Пльосна се по задник, стана и хвърли изплашен поглед през рамо. Един от прозорците на кръчмата избухна навън с оглушителен трясък като прострелян с ловна пушка. Парчета стъкло засвистяха край главата на Винс. След миг избухна и другият прозорец. По някакво чудо Църното отново не бе засегнат… но незабавно му хрумна идеята да отскочи на гости при сестра си в Истпорт. Без да отлага, той пое на път и разказът за неговата експедиция до околностите на Дери би бил истинска сага сам по себе си… но нека само да кажем, че в крайна сметка Винс успя да се измъкне от градчето здрав и читав. Не всички имаха този късмет. Мистър Алойзиъс Нел, който неотдавна бе навършил седемдесет и седем години, гледаше бурята заедно с жена си от хола на своята къщичка на Страпъм стрийт. В 7:32 той почина от сърдечен удар. Една седмица по-късно съпругата му щеше да разкаже на брат си как Алойзиъс изтърва кафената чашка на килима, подскочи с широко разтворени, втренчени очи и изкрещя: „Ехей, ехей, моме гиздава! Накъде тъй, мътните те взели? Я да кротуваш, че като ти запретна фустите, има да ядеш шамари по диррррр…“ После той рухна от креслото и смачка под тялото си кафената чашка. Морийн Нел, която знаеше колко го мъчи сърцето от три години насам, веднага разбра, че с него е свършено; след като разкопча яката му, тя изтича до телефона да повика отец Макдауъл. Но телефонът не работеше. От слушалката долиташе само някакъв странен звук, напомнящ полицейска сирена. И макар да съзнаваше, че извършва богохулство, за което навярно ще отговаря пред свети Петър, тя се постара да му даде сама последно причастие. Както щеше да каже на брат си, в онзи миг се чувствуваше уверена, че за разлика от свети Петър, Господ ще я разбере. Алойзиъс беше добър човек и добър съпруг, а пък дето си пийваше малко повечко — какво да се прави, ирландска душа. В 7:49 поредица от взривове разтърси търговския център, построен на мястото на някогашната стоманолеярна. Жертви нямаше; магазините отваряха в десет, а петимата чистачи не идваха преди осем сутринта (впрочем, в подобно утро едва ли биха пристигнали изобщо). По-късно разследването отхвърли предположенията за саботаж. Изводите на комисията намекваха — твърде смътно — че взривовете навярно са били причинени от проникването на вода в електрическата инсталация. Каквато и да бе причината, търговският център нямаше скоро да привлече купувачи. Една от експлозиите изравни със земята бижутерията на Зейл. Диамантени пръстени, златни гривнички, перлени огърлици, купища брачни халки и електронни часовници „Сейко“ обсипаха околностите с искряща градушка. Автоматичен грамофон прелетя по целия източен безистен и се приземи във фонтана пред магазина на Дж. С. Пени, откъдето известно време звуча бълбукащ аранжимент на мелодията от филма „Любовна история“. Същият взрив срути стената на съседната сладкарница и обля пода с невиждана смес от тридесет и един вида сладолед. Следващата експлозия опустоши магазина на Сиърс, при което парче от покрива литна нагоре и вятърът го понесе като хвърчило; след около километър полет, то се приземи, срязвайки като бръснач хамбара на един фермер на име Брент Килгалон. Шестнадесетгодишният син на Килгалон изхвръкна навън и направи снимка с майчиния си Кодак. По-късно списание „Нейшънъл инкуайърър“ му плати за снимката шестдесет долара, с които момчето закупи две нови гуми за своя мотоциклет Ямаха. Трети взрив разруши магазина за конфекция с намалени цени и разхвърля пламнали поли, джинси и бельо над наводнения паркинг. Последната експлозия разцепи местния клон на Банката за земеделски кредит като прогнила кутия от бонбони. Вятърът отново помъкна парче от покрива. Алармените уредби се включиха и яростният им вой заглъхна едва след четири часа, когато аварийното електрозахранване на банката изгоря от късо съединение. Бурният вятър изскубна и повлече из небето договори за заеми, вътрешни заповеди, вносителски бележки, платежни нареждания и отчетни документи. Литнаха и пари — предимно по десет и двайсет долара, обилно нашарени с петачки и по-скромни количества петдесетачки и стотачки. Според банковите служители вятърът бе отнесъл над 75 хиляди долара… По-късно, след щателно проучване на банковите структури (и при пълно замразяване на операциите), някой щяха да признаят — разбира се, съвършено неофициално — че истинската сума навярно надхвърля 200 хиляди. В Хейвън Вилидж една жена на име Ребека Полсън намери петдесетдоларова банкнота, залепнала върху изтривалката на задната врата, две двайсетачки в кокошарника и една стотачка на дъбчето в задния двор. С намерените пари съпругът й направи две допълнителни вноски за новата кола. В 8:00 загина пенсионираният доктор Хейл, който живееше вече петдесет години на Западния булевард. Доктор Хейл обичаше да се хвали, че от двадесет и пет години насам нито веднъж не е пропускал трикилометровата си утринна разходка покрай парка и Общинската прогимназия. Не го спираше нито дъжд, нито сняг, нито градушка, северни бури и люти студове. Сутринта на 31 май той потегли въпреки жалните вопли на своята прислужница. Прощалната му реплика, подхвърлена през рамо докато прихлупваше по-здраво шапката и излизаше навън, гласеше: „Дявол да те вземе, Хилда, не ставай смешна. Какво се плашиш от няколко капчици? Да беше видяла как валя през 57-ма! Това се казваше буря!“ В мига, когато доктор Хейл пое по Западния булевард, капакът на канализационната шахта пред дома на Мюлер внезапно изхвръкна като ракета „Редстоун“. Добрият доктор бе обезглавен тъй бързо и ефективно, че направи още три крачки, преди да се свлече мъртъв на тротоара.