Стивън Кинг - То

Децата на То , помисли той и усети, че му призлява. Пометнатите му деца. Господи! Господи!

Ричи и Бил бяха спрели и се взираха в яйцата с тъпо изумление.

— Бягайте! Бягайте! — изрева Бен. — Аз се заемам с тях! Настигнете То!

— Дръж! — викна Ричи и му хвърли блокче кибрит от хотел „Градски дом“.

Бен хвана кибрита. Бил и Ричи се втурнаха по-нататък. За няколко секунди Бен ги проследи с очи сред бързо гаснещата светлина. Двамата нахълтаха в мрака на потайния тунел и изчезнаха от поглед. После той сведе глава към първото от крехките яйца, към черната уродлива сянка вътре и усети как губи решителност. Това… абе, момчета, това вече беше прекалено. Просто беше ужасно. Пък и сигурно самички щяха да си измрат; не бяха снесени, а изръсени.

Но времето им наближаваше… и ако някое от тях оцелее… та макар и само едно…

Призовавайки на помощ цялата си храброст, призовавайки на помощ бледото мъртвешко лице на Еди, Бен стовари каубойския си ботуш върху първото яйце. То се спука с гнусно мляскане и около ботуша му бликна някаква зловонна плацента. После паяче с размерите на плъх безсилно задраска с лапи по камъка, опита се да избяга и Бен чу в главата си немощен, мяукащ вой, напомнящ оная призрачна музика, която издава при рязко огъване дълъг ръчен трион.

Бен се люшна подир него с вдървени крака и отново замахна. Усети как тялото на паячето изхрущя и се сплеска под ботуша му. Гърлото му се сви и сега вече нямаше как да издържи. Той повърна, после развъртя подметка, размазвайки гадинката по камъните, и воят в главата му стихна.

Колко са? Колко яйца? Не бях ли чел някъде, че паяците могат да снасят хиляди… или милиони? Не мога да продължавам, ще полудея…

Трябва. Длъжен си. Хайде, Бен… стегни се!

Сред гаснещата светлина той пристъпи към следващото яйце и повтори всичко отначало. Всичко — мляскането, бликналата течност, хрущенето. Следващото. Следващото. Следващото. Бавно наближаваше мрачния свод, под който бяха изчезнали двамата му приятели. Тъмнината ставаше непрогледна, Бевърли и разпадащата се паяжина бяха нейде далече назад. Все още чуваше смътно как шушнат рухващите нишки. Яйцата бледо просветваха в мрака. Край всяко от тях той драсваше клечка кибрит, после го разбиваше. Всеки път успяваше да догони замаяната гадинка и да я смаже преди пламъчето да изгасне. Нямаше представа какво ще прави, ако кибритът свърши преди да строши последното яйце и да изтреби цялото гнусно люпило.

То / 1985

Продължаваха да идват.

То ги усещаше как продължават да идват, как го догонват и страхът му растеше. Може би в края на краищата щеше да се окаже, че не е вечно — най-сетне трябваше да допусне тази недопустима мисъл. И още по-лошо — усещаше смъртта на своите рожби. Трето от тия омразни момчета-мъже крачеше упорито по родилната диря и макар да бе обезумяло от погнуса, методично размазваше яйце след яйце.

Не! — проплака То като се люшкаше насам-натам и усещаше как жизнените му сили изтичат през стотици рани. Нито една не бе смъртоносна сама по себе си, ала всяка пееше своята песен на болката, всяка го изтощаваше. Един от краката му висеше само на нишка месо. С едното око бе ослепяло. Усещаше в утробата си някакво ужасно разкъсване от незнайната отрова, която друго омразно момче-мъж бе успяло да пръсне в гърлото му.

А те продължаваха да идват, да го догонват. Как бе възможно това? То хленчеше, виеше и когато ги усети съвсем наблизо зад себе си, стори единственото, което му оставаше — обърна се, готово за бой.

Бевърли

Преди да загаснат последните светлини и наоколо да се склопи непрогледен мрак, тя видя как жената на Бил пропадна още пет-шест метра и отново отскочи нагоре. Бе започнала да се върти и дългите рижи коси се разперваха като ветрило. Неговата съпруга , помисли Бевърли. Но аз бях първата му любов и ако смята, че е познал обичта с някоя друга жена, то е само защото не помни… не помни Дери.

После се озова сама сред мрака и шумоленето, с неподвижната тежест на Еди в скута си. Не искаше да го пусне, не искаше да положи лицето му върху скверния под на леговището. Затова продължи да крепи главата му върху изтръпналия си лакът и да отмята кичурите от влажното му чело. Мислеше за птици… навярно някога Стан й бе подсказал тази идея. Горкият Стан, който не можа да издържи.

Всички те… аз бях тяхната първа любов.

Опита да си спомни за това — да мисли за нещо хубаво сред всичкия този мрак, където звуците губят място и посока. Така самотата не изглеждаше толкова страшна. Отначало споменът не искаше да дойде; вместо него идваха птиците — гарвани, врани и скорци, пролетни птици, които изведнъж се завръщат отнякъде, докато по улиците още се стичат ручеи снежна вода и последните заледени мръсни преспи отчаяно се вкопчват в сенчестите места.