Стивън Кинг - То

Струваше й се, че тия пролетни птици винаги изникват в навъсен ден и човек изумено се пита откъде ли са пристигнали. Те просто изпълваха Дери изневиделица и огласяха влажния въздух с дрезгав брътвеж. Отрупваха телефонните жици и островърхите покриви на викторианските къщи по Западния булевард; боричкаха се за място по алуминиевите клони на грамадната телевизионна антена над „Барачката на Уоли“; увисваха по голите черни клони на брястовете край Долна главна улица. Настаняваха се, бъбреха със свадливи гласове на стари клюкарки, после литваха по някакъв недоловим за хората сигнал и небето почерняваше от тяхното гъмжило… докато кацнат на ново място.

Да, птиците. Мислех за тях, защото се срамувах. Навярно се срамувах заради баща си, а може и То да е сторило това черно дело. Може би.

Споменът се завърна — скритият отвъд птиците спомен — но все още беше смътен и разпокъсан. Може би такъв щеше да остане завинаги. Тя…

Мислите й внезапно прекъснаха, защото усети, че Еди

Любов и Копнеж / 10 август 1958

идва към нея пръв, защото е най-изплашен. Идва към нея не като приятел от изминалото лято или като мимолетен любовник, а както само преди три-четири години е бързал към майка си, за да дири утеха; той не отскача от нейната гладка голота и отначало тя се пита дали изобщо я е усетил. Трепери цял и макар че се докосват, мракът е толкова плътен, че дори отблизо Бевърли не може да го види; различава само смътната, призрачна белота на гипса.

— Какво искаш? — пита той.

— Трябва да пъхнеш онова в мен — казва тя.

Той опитва да се отдръпне, но тя го удържа над себе си. Чува как някой — може би Бен — въздъхва през зъби.

— Беви, не мога да го направя. Не знам как…

— Мисля, че е лесно. Но първо ще трябва да се съблечеш. — Тя се замисля колко сложно ще бъде да измъкнат гипса от ръкава на ризата, а после отново да го вмъкнат, и добавя: — Поне панталоните.

— Не, не мога!

Ала тя подозира, че част от него може и иска, защото е престанал да трепери и нещо малко и кораво я притиска отдясно по корема.

— Можеш — казва тя и го придърпва надолу. Под голия й гръб дъното на канала е твърдо, глинесто, сухо. Далечният тътен на вода е равномерен, приспивен. Тя посяга нагоре. За миг пред очите й изниква строгото, сурово бащино лице

( искам да видя дали си непокътната )

после тя прегръща Еди през врата, притиска буза към гладката му буза, а когато той колебливо докосва малките й гърдички, тя въздъхва и за пръв път си мисли: Това е Еди , сетне си спомня един юлски ден — нима е било само преди месец? — когато никой друг не бе дошъл в Пущинака и двамата цял следобед четоха камара комикси за Малкия Лулу — как отива за боровинки и му се случват безброй приключения с вещицата Хейзъл и разни други врагове. Беше много весело.

Мисли за птици; особено за врани, скорци и гарвани, които пристигат напролет, в това време ръцете й слизат надолу и разкопчават колана му, а той пак повтаря, че не може да го направи; тя отвръща, че може, знае, че може, и вече не изпитва нито срам, нито страх, а само чувство на победа.

— Къде? — пита той и онова твърдо нещо неумело напира от вътрешната страна на бедрото й.

— Тук — казва тя.

— Беви, ами че аз ще падна върху теб! — възкликва той и дъхът му почва болезнено да свисти.

— Мисля, че тъкмо това трябва да направиш — казва тя, после лекичко го прихваща и го насочва. Натискът му е прекалено бърз и изведнъж я прорязва болка.

Сссссссс! — въздиша тя през зъби, прехапала долната си устна, и пак мисли за птиците, пролетните птици, които внезапно литват от покривите под ниските мартенски облаци.

— Бевърли? — неуверено се обажда той. — Добре ли си?

— По-бавно — казва тя. — Така ще ти е по-леко да дишаш.

Той забавя движенията и след малко дъхът му се ускорява, но тя разбира, че в това няма нищо опасно.

Болката се разсейва. Изведнъж той засилва ритъма, после спира, напряга се и издава звук — някакъв звук. Тя усеща, че за него това е нещо невероятно, изключително, сякаш… сякаш че лети. Чувствува се могъща — чувствува как в цялото й тяло се надига победоносна увереност. От това ли се е страхувал баща й? Да, може би! В това действие наистина има могъщество, има огромна сила, която пронизва кръвта и разкъсва всички окови. Не усеща физическа наслада, ала открива своеобразен духовен екстаз. Открива близостта. Той притиска лице към нейната шия и тя го прегръща. Той плаче. Тя продължава да го прегръща. И усеща как онази негова част помежду им започва да се губи. Той всъщност не се оттегля от нея; просто се губи, изчезва.