Стивън Кинг - То

Паякът спря да се смее и Ричи усети как в главата му се надига вой на ярост и болка. Цапардосах го! — победоносно помисли той. Цапардосах го, дума да няма, цапардосах го и знаете ли какво? СПИПАХ ГО ЗА ЕЗИКА! МИСЛЯ, ЧЕ БИЛ НЯКАК ГО Е ИЗТЪРВАЛ, НО ДОКАТО ТО СЕ РАЗСЕЙВАШЕ, АЗ УСПЯХ ДА…

После То нададе яростен вой, крясъците отекнаха в главата на Ричи като бръмчене на кошер разлютени пчели и той изхвръкна от тялото си към мрака, усещайки смътно, че то се мъчи да го изтръска. Доста успешно при това. Обзе го ужас, сетне на мястото на страха се възцари чувството за космически абсурд. Спомни си как Бевърли го учеше да укротява йо-йо, да прави фигурите „кучешка разходка“ и „околосветско пътуване“. А ето че сега се бе превърнал в Ричи Тозиър, живото йо-йо и езикът на То му служеше за ластик. Ето го тук, и фигурата вече не беше „кучешка разходка“, а може би „Паешка разходка“, това пък ако не е майтап и половина…

Ричи се разсмя. Не беше възпитано да се смее с пълна уста, но не му се вярваше по тия места някой да чете наръчници за добри маниери.

Тази мисъл отново го накара да се разсмее и той захапа още по-силно.

Паякът изпищя и го разтърси свирепо, ревейки от гняв, че пак се е оставил да го изненадат — То бе вярвало, че само писателят ще дръзне да го предизвика, а ето че този мъж го бе сварил неподготвено с идиотския си детински смях.

Ричи усети, че губи хватка.

… задръж за секундичка сеньорита, ние с теб трябвал да излазя тука заедно, инак аз нямал да ти продава билети от ла лотерия, а пък всяко билет печелил голямо награда, кълнем се над гроб на мама миа

Усети как зъбите му се вкопчват отново, този път по-здраво. Прониза го убийствена болка, когато То впи челюсти в неговия език. Обаче като цяло — голям майтапизъм, братко. Дори тъй, запокитен в мрака подир Бил, свързан с родния си свят само чрез езика на някакво гнусно чудовище, дори когато болката от отровните челюсти се разливаше из мозъка му като червена мъгла, въпреки всичко цялата работа си оставаше невероятен, адски майтапизъм. Вижте ме бе, хора! Кога сте виждали дисководещ да лети?

Да, летеше, не ще и дума.

Летеше сред непрогледен мрак, какъвто никога не бе виждал, даже не бе и подозирал, че може да съществува, носеше се сякаш със скоростта на светлината и То го разтърсваше през цялото време както териер друса плъх. Усещаше нещо отпред, някакъв титаничен труп. Дали не беше Костенурката, за която плачеше чезнещият глас на Бил? Сигурно. Сега беше само черупка, мъртва обвивка. После отмина край нея и продължи да се носи из мрака.

Газ до ламарината , помисли той и пак го обзе дивото желание да се разкиска.

бил! бил, чуваш ли ме?

… няма го вече, той е в мъртвешките светлини, пусни ме! ПУСНИ МЕ!

( ричи? )

Невероятно тихо; невероятно далече сред чернотата.

бил! бил! ето ме! дръж се! дръж се за Бога

… той е мъртъв, всички сте мъртви, вече сте прекалено стари, не разбираш ли? а сега ме ПУСНИ!

хей, кучко, за рокендрола няма млади, няма стари

… ПУСНИ МЕ!

отведи ме при него и може да те пусна

Ричи

… по-близо, вече беше по-близо, слава Богу…

ето ме, идвам, Шеф Бил! Ричи пристига на помощ! Сега ще ти отърва дъртия сцепен задник! Дължа ти го от онзи ден на Нийбълт стрийт, помниш ли?

… пусни МЕЕЕЕЕ!

Сега То се тресеше от люта болка и Ричи разбра колко неподготвено го е сварил — То бе вярвало, че ще трябва да се пребори само с Бил. И по-добре. Страхотен късмет. Ричи вече не се вълнуваше дали ще успеят да го убият; сега не знаеше дали То изобщо може да загине. Но Бил можеше да загине и Ричи усещаше, че му остава нищожно кратко време. Нейде напред Бил наближаваше към някаква огромна гнусна изненада, към нещо, за което е по-добре да не мислиш.

Ричи, недей! Върни се! Тук е краят на всичко! Мъртвешките светлини!

ама туй да не е оназ работа дето я светкаш кога си караш катафалката по тъмна доба, сеньор?… къде си ми, сладурче? усмихни се да те видя!

И изведнъж Бил се появи, летеше край него от

( ляво? дясно? тук нямаше посоки )

едната или другата страна. А по-нататък Ричи виждаше (или усещаше) как главоломно връхлита нещо, което най-сетне пресуши смеха му. То беше някаква преграда с недостъпна за човешкото съзнание странна, не-геометрична форма. Умът му я възприе доколкото можеше — също както бе преобразил То в облика на Паяк — и Ричи си представи колосална сива стена от вкаменени дънери. Тия дънери чезнеха в безкрая нагоре и надолу като решетки на необятна клетка. А между тях прозираше чудовищна сляпа светлина. Тя пламтеше, подскачаше, хилеше се, оголваше зъби. Светлината беше жива.