Стивън Кинг - То

… Костенурката беше глупава, прекалено глупава, за да излъже, тя каза истината, Малко приятелче… времето идва само веднъж, ти ме нарани… коварно, неочаквано, няма да се повтори, тук ви повиках Аз. Аз.

Добре де, повика ни, но не си само ти

… твоята приятелка Костенурката… тя умря преди няколко години, дъртата идиотка се издрайфа в черупката си и се задави с една-две галактики, много печално, не намираш ли? но и твърде странно, според мен си струва да пишат за това в „Повярвай ако щеш“, стана горе-долу по същото време, когато ти беше закъсал с писането, сигурно си усетил как е пукнала, Малко приятелче

Не ти вярвам

… о, ще повярваш… ще видиш, Малко приятелче, този път смятам да ти покажа всичко, включително и мъртвешките светлини

Той усети как се засилва бръмчащият, потракващ глас на То — най-сетне усещаше цялата му необятна ярост и го обзе ужас. Подири езика на неговия нечовешки ум, напрегна се, отчаяно се помъчи да си възвърне пълната мощ на детската вяра, разбирайки същевременно, че в онова, което бе казало То, има убийствена истина — предния път го бяха сварили неподготвено. А този път… дори да не ги бе повикало само То, нямаше съмнение, че е чакало тяхното идване.

И все пак…

Докато погледите им се кръстосваха, той усети ясната песен на своя пламнал гняв. Усети старите белези по тялото на То, усети, че наистина е било смъртно ранено и още влачи болката от тогава.

И докато То го захвърляше в тунела, докато усещаше как умът му излита от тялото, той напрегна цялото си същество към една-единствена цел — да го сграбчи за езика… и не улучи.

Ричи

Другите четирима гледаха вцепенени. Всичко ставаше точно като предния път… отначало. Паякът, който сякаш се готвеше да сграбчи Бил и да изсмуче кръвта му, изведнъж застина неподвижно. Бил втренчи поглед в рубинените му очи. Усетиха контакта помежду им — невъобразим, недостъпен за човешките способности контакт. И усетиха борбата, сблъсъка между две воли.

После Ричи вдигна очи към новата паяжина и забеляза първата разлика.

Горе висяха разложени, полуизядени трупове и в това нямаше нищо ново… но високо в ъгъла се мержелееше още едно тяло и Ричи разбра, че то е прясно, може би даже живо. Бевърли не поглеждаше нагоре — тя бе впила очи в Бил и Паяка — ала въпреки ужаса Ричи откри поразителната прилика между нея и жената в мрежата. Косите на жената бяха дълги и червеникави. Изцъклените й очи гледаха безизразно напред. От лявото ъгълче на устните й се стичаше слюнка. Беше завързана за едно от главните въжета на паяжината с дантелена сбруя, която минаваше под раменете и около кръста, тъй че тялото провисваше напред, а краката се люшкаха сякаш нямаха кости. Беше боса.

В подножието на паяжината Ричи забеляза още едно тяло — сгърченото тяло на мъж, когото никога не бе виждал… но умът, или по-точно подсъзнанието му веднага усети поразителната прилика с покойния (за щастие) Хенри Бауърс. Кървава пяна бе засъхнала около очите и устата на непознатия. Той…

В този миг Бевърли изпищя:

— Нещо не е наред! Нещо се е объркало, направете нещо, за Бога, няма ли кой да НАПРАВИ нещо…

Погледът на Ричи отново отскочи към Бил и Паяка… и той чу (или усети) чудовищен смях. Лицето на Бил изтъняваше по някакъв странен начин. Кожата му бе станала пергаментова, жълта и лъскава като на грохнал старец. Между клепачите му се виждаше само бялото на очите.

О, Бил, къде си?

Видя как внезапно от ноздрите на Бил избликна кървава пяна. Сгърчените му устни се мъчеха да изкрещят… и сега Паякът отново напредваше. Чудовището се обръщаше, готвеше жилото за удар.

То се кани да го убие… да убие тялото му… докато съзнанието е нейде другаде. Кани се да му затвори устата веднъж завинаги. То побеждава… Бил, къде си? За Бога, къде си?

А сетне чу как едва доловимо, от някакво невъобразимо разстояние, долита писъкът на Бил… и думите, макар и безсмислени, бяха кристално ясни, изпълнени със съкрушително

( Костенурката е мъртва о Боже Костенурката наистина е мъртва )

отчаяние.

Бев изкрещя отново и притисна ушите си с длани, сякаш не искаше да чува този заглъхващ глас. Паякът надигна жило, но изведнъж Ричи се стрелна насреща му с разтегната до ушите усмивка и изрева с великолепния Глас на Ирландското ченге:

— Ехей, ехей, моме гиздава! Накъде тъй, мътните те взели? Я да кротуваш, че като ти запретна фустите, има да ядеш шамари по дирника!