Стивън Кинг - То

Питаше се дали сам си вярва.

Екзекуцията / 10:02 ч. на 31 май 1985

Бил и Ричи видяха как То се обръща към тях, тракайки заплашително с челюсти. Здравото му око яростно пламтеше насреща им и Бил откри, че То излъчва сияние като някаква злокобна светулка. Но сиянието примигваше и гаснеше — чудовището беше наранено жестоко. Из главата му бръмчаха и тракаха

( пуснете ме! пуснете ме и ще имате всичко, което сте желали — пари, слава, успех, власт — мога да ви дам всичко това )

безредни мисли.

Бил крачеше напред с празни ръце, вперил поглед в свирепото червено око. Усещаше как незнайната мощ в него расте, изпълва го, изпъва жилите на ръцете му като въжета, насища с могъщество стиснатите юмруци. Ричи крачеше отстрани, оголил зъби в хищна усмивка.

( мога да ти върна жената… мога да го сторя, аз, само аз… тя няма да помни нищо, както и вие не помнехте )

Сега бяха близо, съвсем близо. Бил вдъхна вонята на чудовището и с внезапен ужас осъзна, че това е мирисът на Пущинака, вонята, която бяха смятали за мирис на канализация, замърсени потоци и горящо сметище… но дали искрено бяха вярвали, че няма нищо друго? Това бе мирисът на То и макар че най-силно се усещаше в Пущинака, той обгръщаше Дери като мъгла, а хората просто не го усещаха, както пазачите в зоологическите градини след известно време престават да усещат вонята на своите питомци и даже се чудят защо ли посетителите сбръчкват носове щом наближат клетките.

— Аз и ти — промърмори Бил и Ричи кимна, без да откъсва поглед от Паяка, който страхливо отстъпваше от тях, потраквайки с гнусните си мъхнати крака.

( не мога да ви дам вечен живот, но мога да ви докосна и ще живеете дълго, много дълго… двеста години, триста, може би петстотин… мога да ви направя земни богове… ако ме пуснете, ако ме пуснете, ако ме… )

— Бил? — дрезгаво запита Ричи.

Усещайки как крясъкът в гърдите му расте, расте и расте, Бил се хвърли напред. Ричи тичаше рамо до рамо с него. Десните им юмруци се стовариха едновременно, но Бил разбираше, че всъщност не удрят с юмруци; удряше общата им сила, обединена със силата на Другия; удряше силата на спомена и копнежа; и най-вече удряше силата на любовта и незабравеното детство, преплетени в огромно колело.

Писъкът на Паяка избухна в главата на Бил, процепи мозъка му. Усети юмрука си да се врязва дълбоко в тръпнеща влага. Ръката му потъна чак до рамото. Той я изтегли, облян в черната кръв на паяка. От дупката рукна зловонен поток.

Видя, че Ричи е заел класическа боксьорска стойка досами подпухналото туловище и бъхти с юмруци, лъснали от черна сукървица.

Паякът размахваше лапи насреща им. Бил усети как едната плъзна по гърба му, раздирайки риза и кожа. Отровното жило блъскаше с безсилна ярост каменния под. Писъците на чудовището кънтяха в главите им като камбани. То тромаво се люшна напред, опита да захапе врага, но вместо да отскочи, Бил се хвърли към него и замахна вече не само с юмрук, а с цяло тяло, превърна се жива торпила. Летеше като централен нападател, който просто превива рамене и атакува с главата напред.

За миг усети, че вонящата плът само хлътва под напора, сякаш се готвеше да го отхвърли назад. Той нададе нечленоразделен рев и се отблъсна още по-мощно напред и нагоре, раздирайки кожата с длани. И я проби; обля го гореща, лепкава течност. Струите пълзяха по лицето, по ушите, нахлуваха в носа му на тънки поточета.

Отново го обгърна мрак — беше потънал до раменете в гърчещото се тяло. И в задръстените си уши чуваше равномерно тум-ТУМ-тум-ТУМ , досущ като ударите на тъпана, който води шествието от жонгльори и танцуващи клоуни, когато циркът пристига в града.

Сърцето на То.

Чу внезапния болезнен вик на Ричи да заглъхва със задавен стон. Напрегна сили и замахна напред с двата юмрука. Задушаваше се в тая пулсираща торба, сред лепкави течности и вътрешности.

Тум-ТУМ-тум-ТУМ…

Зарови ръце в туловището — разхвърляше, раздираше, разкъсваше, търсейки откъде идва звукът; хлъзгавите му пръсти се свиваха и разпускаха, пробиваха някакви органи, а гърдите му бяха готови да избухнат от недостиг на въздух.

Тум-ТУМ-тум-ТУМ…

И изведнъж го усети в ръцете си — нещо голямо и живо, което туптеше, пулсираше отблъскваше дланите му.

( НЕНЕНЕНЕНЕНЕНЕ )

— Да! — изкрещя задавено полумъртвият Бил. — Да! Я опитай това, кучко! ХАЙДЕ, ОПИТАЙ ТОВА! ПРИЯТНО ЛИ Е? ХАРЕСВА ЛИ ТИ? А?

Той преплете пръсти над пулсиращата камера на сърцето, разпери длани като обърнато V… и ги събра с цялата сила, която можеше да събере.