Стивън Кинг - То

Чу последен писък на болка и страх, докато сърцето на То избухваше между дланите му и се разпадаше като вълмо от треперещи влакна.

Туп-ТУП-туп-ТУ…

Писъкът изтъня, заглъхна. Бил усети как туловището изведнъж се стегна наоколо му като лепкава ръкавица. Сетне всичко се разпусна. Усети, че То бавно залита, пада на една страна. Почти загубил съзнание, той запълзя назад.

Паякът рухна като чудовищен куп от димяща неземна плът, а мъхнатите му лапи продължаваха да подскачат в безцелни гърчове, дращейки пода и стените на тунела.

Бил безсилно закрачи назад, като се задъхваше и плюеше, за да прогони от устата си противния вкус. Краката му се заплетоха и той падна на колене.

В този миг чу ясно и отчетливо Гласа на Другия; може би Костенурката наистина бе умряла, ала оставаше Онзи, който я бе сътворил.

— Отлично се справи, синко.

Сетне Гласът изчезна. С него изчезна и силата. Сега Бил се чувствуваше изнемощял, погнусен, останал почти без разсъдък. Озърна се през рамо и видя кошмарното черно туловище на Паяка, тръпнещ в агония.

— Ричи! — извика той с дрезгав, пресеклив глас. — Ричи, къде си, човече?

Нямаше отговор.

Обгръщаше го мрак. Сиянието бе умряло заедно с Паяка. Бил потърси из джобчето на лепкавата си риза последното блокче кибрит. Откри го, но клечките не горяха — главичките бяха напоени с кръв.

— Ричи! — отново извика той и се разплака.

Запълзя напред, шарейки из тъмното ту с едната, ту с другата ръка. Най-сетне дланта му се блъсна в нещо меко, податливо. Трескаво го опипа… и пръстите му застинаха върху лицето на Ричи.

— Ричи! Ричи!

Никакъв отговор. Пипнешком Бил провря ръце под гърба и коленете на Ричи. Мъчително се изправи на крака и закуцука назад с тежкото, неподвижно тяло в прегръдките си.

Дери / 10:00 — 10:15 ч.

Около 10:00 равномерната вибрация под централните улици на Дери прерасна в оглушителен грохот. По-късно в „Дери нюз“ щяха да пишат, че стените на подземната част от Канала просто са рухнали, разхлабени от напора на внезапния порой. Ала някои хора не подкрепяха това мнение. „Бях там и знам — щеше да сподели с жена си Харолд Гарднър. — Работата не опира до стените на тунела. Беше земетресение и точка. Земетресение беше, мама му стара.“

Така или иначе, резултатът беше катастрофален. Докато грохотът нарастваше, наоколо се пукаха стъкла, от таваните падаше мазилка и страховитите стонове на извити греди и основи се сливаха в адски хор. По надупчената от куршуми фасада на Мейкъновия магазин като алчни пръсти пробягаха широки пукнатини. Грамадният плакат на кино „Аладин“ рухна с трясък, повлякъл разкъсаните си опори и въжета. Високата канцеларска сграда „Брайън Доуд“, построена през 1952 година зад аптеката на Сентър стрийт, внезапно се сгромоляса и задръсти алеята Ричард с купища жълти тухли. Нагоре излетя грамаден облак оранжев прах и вятърът го понесе като воал.

В същия момент избухна статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Сякаш в крайна сметка онази отдавнашна заплаха на учителката по рисуване се бе оказала съвършено сериозна. Брадатата ухилена глава излетя право нагоре. Единият крак се стрелна напред, другият назад, като че Пол предприемаше възторжен танцов скок с риск за телесната си цялост. Пластмасовата брадва се запремята из дъждовните струи, изчезна от поглед, после отново се появи и проби широка дупка в Моста на целувките.

А в 10:02 центърът на Дери просто пропадна.

Повечето вода от разкъсания резервоар на Водонапорната кула бе преляла през Канзас стрийт към Пущинака, но стотици тонове нахлуха в центъра откъм Горната миля. Може би това беше последната капка… или пък наистина имаше земетресение, както щеше да твърди по-късно пред жена си Харолд Гарднър. По асфалта на Главната улица пробягаха пукнатини. Отначало те бяха тънки… после зейнаха лакомо и отвътре изригна ужасяващо гръмкият рев на Канала. Всичко се разтресе. Сред облак електрически искри неоновата реклама РАЗПРОДАЖБА НА МОКАСИНИ се срути от сувенирния магазин на Шорти Скуайър и изчезна в цял метър вода. Една-две секунди по-късно самият магазин започна да потъва. Пръв забеляза изумителната гледка Бъди Ангстрьом. Той сръчка с лакът Алфред Зитнър, който се озърна, зяпна и на свой ред сръчка Харолд Гарднър. За броени мигове трупането на чували престана. От двете страни на Канала мъжете стояха под проливния дъжд и се взираха към центъра, а по лицата им се четеше едно и също изражение на почуда и ужас. Сградата на „Скуайър, сувенири и бакалия“ сякаш бе разположена върху платформата на някакъв огромен асансьор, който в момента слизаше надолу. С тежко, величаво достойнство зданието потъваше в бетона. Когато спря, човек би могъл да пролази по наводнения тротоар и да се вмъкне вътре през някой от прозорците на третия етаж. Около сградата изригнаха пенести гейзери а след малко самият Шорти изскочи на покрива, размахвайки трескаво ръце за помощ. Но нямаше кой да го спаси от пропадането на съседното здание, където на партера се разполагаше книжарница за художествена литература. За беда то не потъна право надолу, а се наклони (за миг поразително заприлича на вече споменатата скапана съборетина в Пиза, дето я рисуват по всички кутии с макарони). От стените се посипаха тухли. Няколко улучиха Шорти. Харолд Гарднър го видя как се хвана за главата и залитна назад… после горните три етажа на съседната сграда се плъзнаха като палачинки върху тиган. Шорти изчезна. Край чувалите с пясък някой изпищя и сетне всичко заглъхна сред адския рев на разрухата. Хората изпопадаха на земята и замаяно запълзяха по-надалеч от Канала. Харолд Гарднър видя как от двете страни на Главната улица сградите се привеждат една към друга и почти докосват чела като стари моми, клюмащи над скучна игра на карти. Самата улица пукаше, потъваше, разпадаше се. Заливаха я пенести вълни. После сградите една подир друга отминаха точката на равновесие и започнаха да падат — Североизточната банка, „Всичко за нозете“, „Тютюн и майтапи“, закусвалнята на Бейли, музикалната къща на Бандлър, всички те се срутваха върху улицата. Само че вече нямаше улица. Миг по-рано тя се разтегли като дъвка, сетне се разпадна на подскачащи буци асфалт и потъна в Канала. Харолд видя как тройното кръстовище внезапно изчезна от лицето на града и когато отдолу изригна грамаден воден стълб, той осъзна какво ще се случи.