Стивън Кинг - То

Бил описа схватката съвсем накратко. За повече нямаше сили.

— Значи То е мъртво — замислено прошепна Ричи. — Сигурен ли си, Бил?

— Да — каза Бил. — Този път съм си-ххи-игурен.

— Слава Богу — въздъхна Ричи. — Дръж ме, Бил, сега ще се издрайфам.

Бил го стисна здраво и когато Ричи се поуспокои, тримата продължиха напред. От време на време подритваха в тъмнината някакви крехки, безформени предмети. Навярно парчета от стъпканите яйца , помисли Бил и потрепера. Приятно бе да знае, че вървят в правилна посока, но най-много се радваше на това, че не може да види останките.

— Бевърли! — провикна се Бен. — Бевърли!

— Насам…

Викът й звучеше едва доловимо, заглушен от равномерния тътен на течаща вода. Тримата бавно крачеха през мрака и от време на време подвикваха на Бевърли, за да се ориентират.

Когато най-сетне се добраха до нея, Бил я запита дали има още кибрит. Тя пъхна в ръката му половин блокче. Той драсна една клечка и пламъчето освети призрачни лица — Бевърли с главата на Еди в скута си, Бен с ръка около кръста на Ричи, който стоеше приведен и по слепоочието му се стичаше кръв. После Бил се завъртя настрани. Одра лежеше на плочките разкрачена, с извита глава. Паяжината се топеше по тялото й.

Пламъчето опари пръстите му и той изтърва клечката. Тръгна към Одра, но сред тъмнината не бе преценил добре разстоянието и се препъна в неподвижното тяло.

— Одра! Одра, ч-ч-чуваш ли ме?

Приповдигна я с ръка под гърба й. Отметна сплъстената коса и опипа шията. Под пръстите си усети пулс — бавен, ритмичен.

Драсна нова клечка и забеляза, че зениците й се присвиват от блясъка. Но това бе само рефлекс; погледът остана все тъй изцъклен дори когато приближи пламъчето на сантиметри от лицето й. Тя беше жива, но не реагираше. Не, дявол да го вземе, още по-лошо. Беше изпаднала в кататония.

Клечката опари пръстите му. Той я захвърли.

— Бил, не ми харесва това бучене — обади се Бен. — Мисля, че трябва да се измъкваме.

— Ще можем ли без Еди? — прошепна Ричи.

— Ще можем — каза Бевърли. — Бен е прав. Трябва да се измъкваме, Бил.

— Ще я взема.

— Разбира се. Но трябва да тръгнем незабавно.

— Накъде?

— Ще усетиш — тихо каза Бевърли. — Нали ти го уби. Ще усетиш, Бил.

Той вдигна Одра на ръце и се върна при другите. Допирът до нея го изпълваше с тревога — тя беше омекнала като жив восък.

— Накъде, Бил? — запита Бен.

— Н-не знъ-знъ…

( ще усетиш, нали ти го уби, ще усетиш )

— Д-добре де, и-ххи-идвайте — каза Бил. — Да видим дали ще открием пътя. Бевърли, взе-ххе-еми това.

И той й подаде кибрита.

— Ами Еди? — запита тя. — Трябва да го изнесем.

— К-как ще у-хху-спеем? — отвърна Бил. — Ами че… Б-бевърли, цялото по-хход-земие се р-разпада.

— Трябва да го изнесем, човече — настоя Ричи. — Хайде, Бен.

Двамата вдигнаха тялото на Еди. Бевърли осветяваше пътя им към приказната вратичка. Бил пренесе Одра през нея, като се мъчеше да не я влачи по пода. После Ричи и Бен пренесоха Еди.

— Оставете го — каза Бевърли. — Тук вече може да остане.

— Толкова е тъмно — изхълца Ричи. — Разбирате ли… толкова е тъмно. Едс… той…

— Няма нищо — каза Бен. — Може би тук е неговото място. Мисля, че е така.

Оставиха Еди край стената и Ричи го целуна по бузата. После се втренчи в Бен с просълзени очи.

— Сигурен ли си?

— Да. Ела, Ричи.

Ричи стана и се обърна към вратичката.

— Майната ти, Кучко! — викна той изведнъж и я затръшна с ритник. Вратичката хлътна на място с глух удар. Резето изщрака злокобно.

— Защо го направи, Ричи? — запита Бевърли.

— Не знам — отвърна Ричи, но всъщност знаеше много добре. Докато клечката в ръката на Бевърли догаряше, той се озърна през рамо. — Бил… белегът на вратата!

— Какво има? — изпъхтя Бил.

— Изчезнал е — каза Ричи.

Дери / 10:30 ч.

Стъкленият коридор към детския отдел на Общинската библиотека внезапно избухна с ослепителен блясък. Късовете стъкло излетяха нагоре, разпериха се като огромен чадър и се посипаха с фучене над превитите от вятъра дървета. Тази смъртоносна бомбардировка би могла сериозно да нарани или даже да убие някого, но наоколо нямаше жива душа. Тази сутрин библиотеката не работеше. Тунелът, който някога бе очаровал малкия Бен Ханском, нямаше да бъде възстановен; в Дери имаше толкова много разрушения, че властите сметнаха за по-просто да оставят двете библиотеки като отделни сгради. След време никой в Общинския съвет нямаше да си спомня за какво е служила остъклената връзка. Навярно само Бен би могъл да им разкаже какво е да стоиш навън сред ледения мраз на януарската вечер със замръзнал нос и вцепенени пръсти, гледайки как хората сноват без палта по този светъл проход в мрака на лютата зима. Би могъл… но едва ли си струва човек да разказва пред заседание на Общинския съвет как е стоял в студената тъма и се е учил да обича светлината. Така или иначе, фактите са си факти: стъкленият коридор избухна безпричинно, за щастие при произшествието нямаше пострадали (иначе броят на жертвите от природното бедствие през онази сутрин достигна шестдесет и девет убити и над триста и двадесет ранени) и в крайна сметка общинските власти решиха да не го възстановяват. След 31 май 1985 всеки, който искаше да мине от детския отдел до читалнята за възрастни, трябваше да заобикаля отвън. И да облича палто, ако времето беше дъждовно или студено.