Стивън Кинг - То

В същия миг с немощен, ръждив и нечут от никого писък се събуди деветдесет и девет годишният Егбърт Тараугуд, който бе присъствувал в „Сребърния долар“, докато Клод Еру настройваше секирата, за да изсвири с нея погребалния марш на четирима мъже. Сега пак бе сънувал Клод, само че този път дърварят връхлетя върху него, брадвата се стовари и в следващата секунда Тараугуд видя как собствената му ръка се гърчи и подскача на тезгяха.

Нещо се е объркало , мина му мъглява мисъл, докато трепереше от страх и студ в дългите си долни гащи с жълти петна от урина. Нещо ужасно се е объркало.

Дейв Гарднър, който бе открил осакатеното тяло на Джордж Денброу през октомври 1957 и чийто син бе открил тази пролет трупа на първата жертва от новия цикъл, отвори очи точно в пет часа и още преди да погледне будилника на бюрото, помисли: Часовникът на Баптистката църква не удари… Какво е станало? Усети огромен, неясен страх. Дейв бе преуспял в живота. През 1965 година бе закупил „Всичко за нозете“, а днес притежаваше втори магазин за обувки в търговската зона и трети в Бангор. Изведнъж всички тия неща — неща, за които бе превивал гръб през целия си живот — му се сториха заплашени. От какво? — мислено извика той, гледайки спящата си жена. От какво те прихваща тая паника, само задето някакъв си часовник не ударил точния час? Но отговор нямаше.

Той стана и пристъпи към прозореца, придърпвайки долнището на пижамата. Небето кипеше от нахлулите откъм запад облаци и тревогата на Дейв се засили. За пръв път от много време насам си припомни писъците, които преди двадесет и седем години го бяха привлекли на верандата, за да види сгърченото телце с жълтия дъждобран. Вгледа се в прииждащите облаци и помисли: Над нас е надвиснала заплаха. Над всички ни. Над Дери.

Полицейският шеф Андрю Радмейкър, който искрено вярваше, че е положил всички усилия, за да разгадае новата поредица от убийства на деца в градчето, стоеше на верандата пред своя дом с палци под служебния колан и усещаше същата тревога. Нещо ще се случи. Май ще вали като из ведро. Но не е там работата. Той потръпна… и както стоеше на верандата, долавяйки откъм кухнята аромата на пържен бекон, първите едри капки затупкаха по тротоара на Рейнолдс стрийт пред спретнатата му къщичка, а над дърветата на Баси парк иззад хоризонта долетя далечна гръмотевица.

Радмейкър потръпна отново.

Джордж / 05:01 ч.

Бил вдигна пламъчето… и нададе протяжен, треперещ писък на отчаяние.

Насреща по тунела се тътреше Джордж — Джордж, облечен в същия окървавен жълт дъждобран. Единият ръкав висеше сплескан и отпуснат. Лицето на Джордж беше бяло като сирене и върху него лъщяха сребристи очи. Те се вторачиха в Бил.

— Корабчето ми! — Мъртвешкият глас на Джорджи се извиси, заподскача из тунела. — Не мога да го намеря, Бил, навсякъде дирих и все го няма, а сега съм мъртъв и ти си виновен, ти си виновен, ТИ СИ ВИНОВЕН…

— Джъ-джъ-джорджи! — изкрещя Бил. Усети как разумът му залита, изтръгва се от корените.

Джордж продължаваше да се препъва насреща. Единствената му ръка се надигна към Бил и бледите пръсти се сгърчиха хищно. Ноктите бяха мръсни, нащърбени.

— Ти си виновен — прошепна Джордж и се ухили. Зъбите му бяха дълги и хищни. Потрепваха нагоре-надолу като челюсти на капан за мечки. — Ти ме изпрати навън, ти си… виновен… за всичко.

— Нъ-нъ-не, Джъ-джъ-джорджи! — извика Бил. — Аз не знъ-знъ-знаех…

— Ще те убия! — изрева Джордж и от озъбената уста излетяха зверски, кучешки звуци — вой, лай, ръмжене. Към тях се примесваше нечовешки смях. Сега Бил усещаше миризмата му — миризмата на изгнилия Джордж. Лепкава миризма на мазе, на някакво неописуемо жълтооко чудовище, което се спотайва в ъгъла и чака да изтърбуши първото срещнато момченце.

Челюстите на Джордж се захлопнаха и зъбите му изтракаха като билярдни топки. От очите му бликна жълтеникава гной… и клечката изгасна.

Бил усети, че приятелите му са изчезнали — бягаха, разбира се, бягаха и го изоставяха сам. Също като родителите му, те не искаха да имат нищо общо с него, защото Джордж беше прав: всичко бе станало по негова вина. Скоро щеше да усети как оная единствена ръка го стиска за гърлото, скоро щеше да усети как хищните зъби раздират плътта му и така трябваше да бъде. Така щеше да е справедливо. Той бе пратил Джордж да умре навън, а сетне цял живот бе писал за ужаса на това предателство — о, разкрасяваше го с безброй маски, почти колкото безбройните лица на То, ала чудовището в дъното на всички тия истории беше братчето му Джордж, хукнало под пороя с парафиненото корабче. Сега идваше часът за изкупление.