Стивън Кинг - То

Тършувайки из джоба си, Майк се хвърли напред. В ръката му изникна евтино ножче. Докато птицата се спускаше над Еди, Майк замахна в широка дъга към грамадния люспест крак. От дълбоката рана бликна кръв. Птицата отхвръкна нагоре, после сви криле и връхлетя като снаряд. В последния момент Майк се просна настрани и тласна острието нагоре. Не улучи и птичата лапа го блъсна по китката с такава сила, че цялата му ръка изтръпна — по-късно щеше да посинее чак до лакътя. Ножчето отлетя в мрака.

С победоносен грак птицата се хвърли в нова атака. Майк се преметна върху Еди и зачака края.

Докато птицата се завръщаше, Стан пристъпи към двете сгушени момчета. Стоеше дребен и някак чист въпреки всичката кал, набита в дланите, ръцете, панталоните и ризата му. Изведнъж той вдигна ръце в странен жест — с длани напред и палци надолу. Птицата пак изграчи и се стрелна само на сантиметри от Стан. Вихърът от чудовищните криле развя косата му. Той се завъртя, за да посрещне новото нападение.

— Вярвам в птицата кардинал, макар че никога не съм я виждал — изрече Стан с ясен, звънък глас. Птицата изпищя и отскочи като улучена от куршум. — Вярвам в лешояда, в скалната лястовица от Нова Гвинея и в бразилското фламинго. — Птицата пищеше, кръжеше и изведнъж се стрелна с грак високо под свода. — Вярвам в плешивия златен орел! — изкрещя подир нея Стан. — И мисля, че нейде може наистина да съществува феникс! Но в теб не вярвам, затова се пръждосвай! Марш оттук! Обирай си крушите!

Той замълча и настана плътна тишина.

Бил, Бен и Бевърли се приближиха до Майк и Еди; помогнаха на Еди да се изправи и Бил огледа раните.

— Н-не са дъ-дъ-дълбоки — каза той. — Ама б-бас дъ-ххъ-ържа, ч-че адски б-боли.

— То ми разкъса ризата, Шеф Бил. — Еди отново хъхреше и по бузите му лъщяха сълзи. Дивият варварски рев вече беше само невероятен спомен. — Какво ще кажа на мама?

Бил се усмихна.

— Д-дай да о-ххо-тложим въ-ъ-проса д-докато излезем о-ххот-тук. Ла-хха-апай п-пръскалката, Е-еди.

Еди послушно си пръсна лекарство и пак захъхри.

— Страхотен си, мой човек — обърна се Ричи към Стан. — Мама му стара, направо си велик!

Стан трепереше от глава до пети.

— Ами, просто на света няма такава птица. Никога не е имало и няма да има.

— Идваме! — изкрещя изотзад Хенри. В гласа му звучеше безумие. Из тунела прокънтя вой и дивашки смях, сякаш от мрака се задаваше някакво невъобразимо адско изчадие. — Аз и Бълвоча! Идваме и ще ви очистим, копелета гадни! Няма къде да мърдате!

— Бъ-бъ-бягай, Х-х-хенри! — извика Бил. — Все о-ххо-още имаш в-в-време!

Хенри отвърна с глух, нечленоразделен рев. От мрака долетяха провлачени стъпки и във внезапен изблик на вдъхновение Бил осъзна истинската роля на Хенри: той беше реално, смъртно същество и не можеше да бъде спрян с инхалатор или природолюбителски наръчник. Магията нямаше да го засегне. Беше прекалено глупав за това.

— Хъ-хъ-хайде. Не б-б-бива да ни до-ххо-огони.

Продължиха напред, хванати ръка за ръка. Парцаливата риза се развяваше зад гърба на Еди. Светлината се засилваше, тунелът ставаше все по-грамаден. С всяка крачка напред сводът излиташе нагоре, докато почти се изгуби от поглед. Сега сякаш не крачеха по тунел, а бавно напредваха из титаничен подземен двор, преддверие на някакъв великански замък. Сега от стените се лееха буйни жълтозелени пламъци. Мирисът ставаше още по-силен и децата усетиха вибрация, без да знаят дали е истинска или съществува само в главите ми. Тя тръпнеше упорито и ритмично.

Като удари на сърце.

— Тунелът свършва! — извика Бевърли. — Гледайте! Сляпа стена!

Но когато се приближиха, дребни като мравчици сред този необятен мръсен под от плочи колкото Баси парк, те видяха, че стената не е сляпа. Сред нея тъмнееше самотна вратичка от яки дъбови дъски, скрепени с две кръстосани железни ленти. И макар че стената се извисяваше на стотици метри, вратичката беше съвсем малка. Висока бе не повече от метър — такива вратички рисуват илюстраторите в книжки с приказки. От пръв поглед личеше, че е създадена само за деца.

В главата на Бен призрачно прозвуча гласът на библиотекарката: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? Децата се привеждат напред и в очите им блести вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

Върху вратичката тъмнееше белег, а отстрани имаше камара кости. Малки кости. Костите на един Господ знае колко деца.