Стивън Кинг - То

Клечката догаряше. Той я наклони, за да спечели още миг светлина. Обърна се към Еди.

— Зна-хха-аеш ли к-к-къде сме?

Еди посочи надолу по леко извития тунел.

— Каналът е натам — каза той. — Най-много на осемстотин метра, ако тая чудесия не завие в друга посока. Мисля, че в момента сме под Горната миля. Обаче…

Пламъчето опари пръстите на Бил и той изтърва клечката. Някой — може би Бевърли — въздъхна. Но преди светлината да изгасне, Бил бе видял тревогата по лицето на Еди.

— Кха-а-кво? К-какво има?

— Като казвам, че сме под Горната миля, имам предвид точно това. Вече от доста време слизаме надолу. Никой не прокарва канализационни тръби толкова дълбоко. Това тука вече не е тунел, а минна галерия.

— На каква дълбочина се намираме според теб, Еди? — запита Ричи.

— Четиристотин метра — отвърна Еди. — Може би и повече.

— Господи помилуй — прошепна Бевърли.

— Така или иначе, това не е канализация — обади се изотзад Стан. — Личи си по миризмата. Вони, обаче не на канали.

— Аз май бих предпочел каналите — каза Бен. — Тук вони като…

От тръбата, която бяха напуснали преди малко, долетя крясък. Косата по тила на Бил настръхна. Седмината се скупчиха един до друг и преплетоха ръце.

— … ще ви спипаме, копелета. Ще ви спипамеееееееее…

— Хенри — прошепна Еди. — Боже мой, той продължава да ни гони.

— Не ме учудва — каза Ричи. — Някои хора са толкова глупави, че не знаят кога да спрат.

Сега чуваха глухо пъхтене, скърцане на подковани обувки, шумолене на дрехи.

— … спипамееееееееее…

— Хъ-хъ-хайде — каза Бил.

Поеха надолу по тръбата, вече в колона по двама: Бил и Еди, Ричи и Бев, Бен и Стан; единствено Майк крачеше сам в края на колоната.

— На кха-а-кво р-разстояние е Х-х-хенри спо-о-ред теб?

— Не мога да преценя, Шеф Бил — каза Еди. — Ехото ме обърква. — Той понижи глас. — Видя ли ония кокали?

— Д-д-да — също тъй тихо отвърна Бил.

— Около дрехите имаше колан за инструменти. Мисля, че е бил от водопроводната служба.

— С-си-ххи-игурно.

— Как мислиш, откога…

— Н-не знъ-знъ-знам.

Еди протегна през мрака здравата си ръка и се вкопчи в Бил.

Бяха изтекли около петнадесет минути, когато чуха нещо да се задава в тъмнината.

Ричи спря, замръзнал до мозъка на костите. Изведнъж отново се превърна в тригодишно дете. Слушаше тия мляскащи, стържещи звуци — все по-близо, все по-близо — и странното шушнене като трепет на разлюляни клони. Още преди Бил да драсне нова клечка, Ричи разбра какво ги дебне.

— Окото! — изпищя той. — Божичко, това е Пълзящото око!

За миг останалите не бяха съвсем сигурни какво виждат (Бевърли имаше чувството, че баща й е успял да я открие чак тук, а Еди зърна в мимолетно и страшно видение оживелия Патрик Хокстетър, който някак бе заобиколил по други тунели, за да ги пресрещне тук), но писъкът и вярата на Ричи дооформиха неясната фигура за всички тях. И те видяха онова, което виждаше той.

Огромно Око с половинметрова изцъклена зеница и мътноръждив ирис изпълваше целия тунел. Роговицата беше изпъкнала, ципеста, нашарена с пулсиращи червени вени. Гола и ужасяваща, желатинестата топка бавно пълзеше върху гъмжило от червеникави, сякаш одрани пипала. Те опипваха трошливите стени на тунела, впиваха се във всяка пукнатина и под бледата светлина на кибритеното пламъче децата имаха чувството, че по Окото са израсли кошмарни пръсти, които го влачат напред.

Окото ги гледаше със сляпа, трескава алчност. Клечката изгасна.

В тъмнината Бил усети как страшните пипала плъзват по глезените му… по коленете… ала не можеше да помръдне. Тялото му бе застинало като вкаменено. Усещаше как То приближава, усещаше долитащата откъм него топлина, чуваше влажното туптене на кръвта зад ципи и мембрани. Представи си как ще го докосне нещо лепкаво и жилаво… но нямаше глас да изкрещи. Даже когато нови пипала го обвиха през кръста, вкопчиха се в гайките на джинсите и го повлякоха напред, той не намери сили нито да изкрещи, нито да се бори. Из цялото му тяло се разливаше смъртоносна дрямка.

Бевърли усети как едно от пипалата стяга ухото й като примка. От болка пред очите й заиграха искри, после пипалото я помъкна напред, без да обръща внимание на нейните стонове. Сякаш разгневена стара учителка я теглеше за ухото към последния чин, където ще трябва да седне с „магарешката шапка“ на главата. Стан и Ричи се помъчиха да отстъпят, но невидимите пипала вече се люшкаха и шумоляха от всички страни. Бен прегърна Бевърли и се помъчи да я удържи. Тя отчаяно стисна ръцете му.