Стивън Кинг - То

То смътно разбираше, че ония деца някак са успели да обърнат против него собствените му оръжия — че по някаква случайност (но в никакъв случай целенасочено, в никакъв случай под ръководството на Друг) обединението на седем невероятно даровити въображения го е тласнало към зоната на смъртна заплаха. Всяко от седемте поотделно би било за него желана храна и напитка; ако не се бяха обединили, То сигурно щеше да си ги избере едно по едно, примамено от изключителните им съзнания, също както мирисът на зебра край мястото за водопой примамва лъва. Но с обединени сили те бяха открили една страшна тайна, която То не бе подозирало дотогава: че вярата е нож с две остриета. Ако десет хиляди средновековни селяци могат да сътворят вампир с вярата си в него, то сред тях ще се намери един — най-вероятно дете — който да измисли и смъртоносния трепетликов кол. Ала колът е само глупаво късче дърво; съзнанието е онзи чук, който го забива в гърдите на вампира.

И все пак в крайна сметка То успя да избяга; скри се в дълбините и изтощените, изплашени деца решиха да не го преследват тъкмо когато беше най-уязвимо. Решиха да повярват, че вече е мъртво или скоро ще умре… и се оттеглиха.

То бе усетило тяхната клетва и знаеше, че ще се върнат, както лъвът знае, че рано или късно зебрата ще дойде на водопой. Още докато се унасяше в дрямка, То бе започнало да планира. Когато се събудеше, щеше да бъде изцелено, обновено… а тяхното детство щеше да догаря като седем гаснещи свещици. Някогашната сила на обединеното им въображение щеше да е изхабена до жалка немощ. Вече нямаше да си представят, че в Кендъскиг има пирани, че наистина можеш да строшиш гръбнака на майка си, ако настъпиш фуга между плочките, или че къщата ти ще пламне, ако убиеш калинка върху ризата си. Вместо всичко това щяха да вярват в застраховката. Вместо всичко това щяха да вярват в доброто вино за вечеря — хубаво, но не твърде скъпо, например „Пуйи-Фюисе’83“, да се сервира непременно при стайна температура. Вместо всичко това щяха да вярват, че таблетките „Ролейдс“ неутрализират четиридесет и седем пъти повече стомашна киселина от собственото си тегло. Вместо всичко това щяха да вярват в обществената телевизия, в Гари Харт, в неоценимата полза от бягането за сърдечния ритъм, в опасността от рак на дебелото черво при консумация на недопечено месо. За доброто чукане щяха да вярват на доктор Рут, а по душеспасителните въпроси — на Джери Фолуел. Мечтите им щяха да се смаляват година след година. И когато се събудеше, То щеше да ги повика, да, щеше да ги повика, защото страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.

Щеше да ги повика, за да ги убие.

Ала сега, когато се завръщаха, заедно с тях идваше и страхът. Те бяха пораснали и въображението им наистина бе закърняло — но не чак толкова, колкото се надяваше То. Бе усетило зловещия, страшен скок на общата им мощ, когато се събраха заедно — и за пръв път се запита дали пък не е допуснало грешка.

Но защо да мисли най-лошото? Зарът бе хвърлен и не всички поличби изглеждаха лоши. Писателят беше обезумял за жена си. Чудесно. Писателят беше най-силен, именно той през отминалите години бе подготвял съзнанието си за предстоящата схватка. А когато паднеше мъртъв, с куп черва под разпрания си корем, когато загубеха своя безценен „Шеф Бил“, другите щяха да станат лесна плячка.

То щеше да се нахрани добре… а сетне може би пак щеше да слезе в дълбините. И да подремне. За малко.

В Тунелите / 04:30 ч.

— Бил! — изкрещя Ричи в кънтящата тръба.

Движеше се с цялата бързина, на която бе способен, но това не означаваше много. Спомни си как като хлапета вървяха приведени по канала, започващ от помпената станция в Пущинака. Сега трябваше да пълзи и тръбата изглеждаше невероятно тясна. Очилата непрекъснато се смъкваха към връхчето на носа му и трябваше през цялото време да ги побутва нагоре. Зад себе си чуваше пъхтенето на Бевърли и Бен.

— Бил! — изрева той отново. — Еди!

— Тук съм! — долетя отпред гласът на Еди.

— Къде е Бил? — провикна се Ричи.

— Напред! — отвърна Еди. Вече беше съвсем близо и Ричи не толкова видя, колкото усети неясния му силует. — Не искаше да чака!

Ричи удари глава в крака на Еди. След миг главата на Бев го блъсна по задника.

— Бил! — отчаяно изкрещя Ричи. Гласът му отекна от дълбините на тръбата с болезнена сила. — Бил, изчакай ни! Трябва да сме заедно, не помниш ли?