Стивън Кинг - То

— Тук! — Размаханата ръка на Еди се плъзна по носа му. — Измъкни ме, Бил, нищо не виждам! Тук…

Раздаде се оглушително пляаааасс ! Бевърли, Майк и Ричи изкрещяха в хор. На светло хармоничният им вопъл навярно би бил смешен; тук, в мрака на каналите, прозвуча ужасно. Изведнъж настана хаос, сред който всички се мъчеха да станат на крака. Бил здраво прегърна Еди, като гледаше да опази счупената му ръка.

— О, Господи, мислех, че ще потъна — изстена Ричи. — Така се окъпахме… леле братко, това е върха, лайняна баня, трябва някой път да ни организират училищна екскурзия по тия места, Бил, сигурно мисис Карсън ще се навие да води групата…

— А после мисис Джимисън ще ни изнесе здравна беседа — добави Бен с разтреперан глас и всички избухнаха в писклив смях. Докато смехът заглъхваше, Стан изведнъж се разрида.

— Недей, мой човек — промърмори Ричи и пипнешком го прегърна през лепкавите рамене. — Недей, че всички ще се разплачем.

— Нищо ми няма — високо изрече Стан, продължавайки да хлипа. — Мога да изтърпя страха, обаче ненавиждам тая мръсотия, ненавиждам да не знам къде съм…

— Ми-ххи-ислиш ли, ч-че ти е о-ххо-станал с-сух к-к-кибрит? — обърна се Бил към Ричи.

— Не знам, дадох го на Бев.

Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. На допир изглеждаше сухо.

— Държах го под мишница — каза Бевърли. — Може да свърши работа. Опитай във всеки случай.

Бил откъсна една клечка и я драсна. В мрака избухна пламъче и той надигна ръка. Приятелите му се бяха скупчили един до друг и примижаваха от светлината. Мокри, облепени с мръсотия, те изглеждаха съвсем малки и безкрайно изплашени. Зад тях Бил различи тръбата, по която бяха дошли. Новата тръба беше още по-тясна. Тя пресичаше предишната под прав ъгъл и се отдалечаваше без завои в двете посоки. По дъното лепнеха слоеве гъста утайка. И…

Той изсъска през зъби и изтърва догорялата клечка. Ослуша се и чу плисъка на бързо течение, ромона на капки, пресекливия бълбукащ рев на клапаните, отпращащи нови порции отходни води към Кендъскиг, който бе останал Бог знае колко далече назад. Хенри и приятелите му не се чуваха… засега.

Бил тихо каза:

— Отдя-хха-асно има т-т-труп. На о-ххо-коло т-т-три метра от нъ-нъ-нас. Мисля, ч-ч-че може да е Пъ-пъ-пъ…

— Патрик? — запита Бевърли и гласът й трепереше на ръба на истерията. — Патрик Хокстетър ли е?

— Д-д-да. Да драсна ли о-ххо-още една к-к-клечка?

— Налага се, Бил — каза Еди. — Ако не видя накъде отива тръбата, няма да знам коя посока да изберем.

Бил драсна клечката. В неясната светлина видяха зеленикавите, подути останки на Патрик Хокстетър. Трупът им се хилеше в сумрака с ужасяваща дружелюбност, но имаше само половин лице; плъховете бяха изгризали останалото. Наоколо бяха разпилени учебници за лятната занималня, подпухнали от влагата до размерите на енциклопедии.

— Божичко — дрезгаво промърмори Майк и разширените му очи се белнаха в тъмното.

— Пак ги чувам — каза Бевърли. — Хенри и другите.

Ехото навярно бе отнесло гласа й до враговете; Хенри изрева откъм тръбата и за момент им се стори, че е застанал досами тях.

— Ще ви спипамеееееее…

— Хайде де! — изкрещя Ричи. Очите му трескаво се въртяха насам-натам. — Откога те чакаме! Ега ти скиора! Тука е като плувния басейн в младежкия клуб! Хайде, ид…

После от тръбата долетя тъй безумен вопъл на страх и болка, че клечката падна от разтрепераните пръсти на Бил и изгасна. Ръката на Еди го сграбчи през кръста и Бил отвърна на прегръдката, усещайки как мършавото телце трепери като струна, докато Стан Юрис се притискаше към тях от другата страна. Писъкът ставаше все по-остър, все по-отчаян… а после се раздаде гнусно, влажно пращене и гласът секна рязко.

— Нещо е спипало един от тях — едва изпъшка в тъмното Майк, задавен от ужас. — Нещо… някакво чудовище… Бил, трябва да се измъкнем оттук… моля те…

Бил чу как някой — с тая акустика не можеше да се разбере дали са оцелели двама или само един — шляпа и се препъва по канала към тях.

— Нъ-накъде, Е-е-еди? — тревожно запита той. — Знъ-знъ-знаеш ли?

— Към Канала ли? — запита Еди, продължавайки да трепери в прегръдката му.

— Да!

— Надясно. Покрай Патрик… или през него. — Изведнъж гласът на Еди стана по-твърд. — Не ми пука за него. Той беше там, когато ми счупиха ръката. И ме заплю в лицето.

— Да в-вървим — каза Бил и се озърна към тръбата, която бяха напуснали преди малко. — В к-к-колона по е-ххе-дин. Всеки да д-д-държи предния за ра-хха-амото, к-както досега.