Стивън Кинг - То

То бе направило важно откритие за самото себе си: не желаеше нито промени, нито изненади. Вече не искаше нищо ново. Искаше само да яде, да спи, да сънува и пак да яде.

След болката и онзи кратък изблик на непоносим страх То бе изпитало още едно ново чувство (всички истински чувства бяха нови за него, макар че открай време умело ги имитираше) — гняв. Щеше да убие децата, защото по някаква изумителна случайност го бяха наранили. Ала първо щеше да ги накара да страдат, защото след онзи кратък миг То се боеше от тях.

Хайде, елате при мен , помисли То, слушайки как наближават. Елате при мен, дечица, да видите как се реем тук долу… как се реем всички.

И все пак досадната мисъл го мъчеше упорито въпреки всичките му старания да я прогони. Мисълта беше проста: ако всички неща се свеждаха до него (а очевидно беше така, откакто Костенурката избълва света и се затвори в черупката си), то как би могло което и да било същество от този или някой друг свят да го измами, да му причини болка, та макар и нищожна, мимолетна? Как тъй?

И тогава То откри последното ново нещо — вече не чувство, а хладно предположение: ами ако не беше само, както вярваше открай време?

Ами ако имаше Друг?

И ако децата бяха пратеници на Другия?

Ако… ако… ако…

То се разтрепера.

Омразата беше нова. Болката беше нова. Осуетяването на плановете му беше ново. Но най-страшната новост беше този страх. Не страхът от децата, с него се бе справило, а страхът, че не е само.

Не. Нямаше никой друг. Може би като деца те бяха надарени с някаква първична сила на на въображението и то за момент я бе подценило. Но сега щеше да ги изчака. Те щяха да дойдат и тогава То щеше да ги запокити едно подир друго в макровселената… в мъртвешките светлини на своите очи.

Да.

Когато дойдеха, То щеше да ги запокити пищящи и обезумели в мъртвешките светлини.

В Тунелите / 14:15 ч.

Бев и Ричи разполагаха общо с петнадесетина кибритени клечки, но Бил не им разреши да драснат нито една. Поне засега в тръбата се разливаше неясна светлина. Беше съвсем слаба, но му позволяваше да различи следващите две-три крачки. Смяташе да пести кибрита докато попаднат в пълна тъмнина.

Бледите лъчи наоколо вероятно долитаха от тротоарни решетки над главите им, или може би от кръглите отвори в железните капаци. Струваше му се странно и невероятно да вървят под града, но знаеше, че е така.

Водата ставаше все по-дълбока. На три пъти зърна как течението влачи мъртви животинки: плъх, коте и нещо подуто и лъскаво, може би мармот. Последният труп накара някое от момчетата зад гърба му да изпъшка от погнуса.

Газеха из сравнително спокойна вода, но покоят скоро щеше да свърши — нейде отпред долиташе глух, монотонен рев. Звукът се засили, прерастна в грохот. Тунелът свърна надясно. Отминаха завоя и видяха три тръби да бълват вода в техния канал. Бяха подредени една над друга като лампи на светофар. Тунелът свършваше дотук. Стана малко по-светло. Бил вирна глава и видя квадратна каменна шахта. Пет метра по-горе имаше желязна решетка и през нея се лееха буйни потоци вода. Сякаш бяха попаднали под някакъв първобитен душ.

Бил безпомощно се вгледа в трите тръби. От горната бликаше почти бистра вода, повлякла листа, клони и разни боклуци — фасове, обвивки от дъвка и тем подобни. По средната течеше мръсна вода. А най-долната цедеше струи гъста, сиво-кафеникава мръсотия.

— Е-е-еди!

Еди дошляпа край него. Косата му лепнеше по челото. Гипсът беше мокър и мръсен.

— П-п-по к-кой?

Когато искаш да разбереш как се строи нещо, трябва да питаш Бен; когато се чудиш накъде да тръгнеш, потърси помощта на Еди. Не разговаряха за това, но всички го знаеха. Когато попаднеш в чужд квартал и искаш да се върнеш към познатите места, Еди ще те изведе безпогрешно, крачейки с небрежна увереност ту наляво, ту надясно, докато напълно се объркаш и тръгнеш подир него със сляпата надежда, че всичко ще се оправи… както и ставаше. Веднъж Бил разказа на Ричи как двамата с Еди бяха започнали да играят из Пущинака и през първите дни непрестанно го мъчеше страх, че може да се загубят. Еди не изпитваше подобни страхове и винаги ги извеждаше точно където бе обещал. „Ако се за-хха-губя в г-г-горите и Е-еди е до мен, хич няма да се т-т-тревожа — казваше Бил. — Той п-просто знъ-знъ-знае . Т-т-татко казва, ч-че някои хора с-с-сякаш си имат к-к-компас в гла-хха-вата. Еди е от т-т-тях.“

— Не те чувам! — викна Еди.