Стивън Кинг - То

Кракът му закачи нещо, той шумно се просна по корем и едва не перна глава в бетонния цилиндър на помпената станция. Шахтата тънеше сред гъсто вълмо от къпинови стъбла. Докато се изправяше, откри, че лицето и ръцете му са изподрани поне на двадесетина места.

— От мен да мине, нека да са тридесет — промърмори той, усещайки как по бузите му се стичат тънки струйки кръв.

— Какво? — запита Еди.

— Нищо.

Той се наведе да види какво го бе препънало. Вероятно клон.

Но не беше клон, а масивен железен капак. Някой го бе съборил.

Разбира се , помисли Бен. Ние го съборихме. Преди двадесет и седем години.

Но още преди да забележи лъскавите драскотини по ръждивото желязо, той осъзна, че мисълта е нелепа. Тогава помпата не работеше. Рано или късно някой трябва да бе дошъл да я поправи и после да върне капака на място.

Той се изправи и петимата надзърнаха в цилиндъра. Чуваха тихия плисък на капеща вода. Нищо повече. Ричи бе събрал всички кибрити от стаята на Еди. Запали цяло блокче и го метна вътре. За миг зърнаха влажните вътрешни стени и безмълвния масивен силует на помпата. Нищо повече.

— Може да е свален отдавна — тревожно каза Ричи. — Нищо не доказва, че е станало дн…

— Било е съвсем наскоро — прекъсна го Бен. — Не преди последния дъжд.

Той взе ново кибритче от Ричи, драсна една клечка и им показа пресните драскотини по капака.

— Има н-нещо о-ххот-долу — каза Бил след като клечката догоря.

— Какво? — запита Бен.

— Не в-видях т-т-точно. При-ххи-личаше на р-ремък. П-п-помогнете ми с Р-ричи д-да го о-ххо-бърна.

Подхванаха капака и го преметнаха като грамадна монета. Този път Бевърли драсна кибрита и Бен предпазливо вдигна чантата, която бе лежала под желязото. Държеше я за ремъка. Бевърли се накани да духне клечката и в този момент видя лицето на Бил. Застина неподвижно и чак когато пламъчето опари пръстите й, тя го изтърва с тих стон.

— Бил? Какво има? Какво е станало?

Очите на Бил сякаш се бяха вцепенили. Не можеха да се откъснат от ожулената кожена чанта с дълъг ремък. Изведнъж си спомни каква песен свиреше радиото в магазина за кожени изделия, докато купуваше тази чанта. „Летни нощи в Сосалито“. Това бе последната капка в чашата на безумието. В устата му не бе останала и капчица слюнка; езикът и небцето бяха станали гладки и сухи като хромирана автомобилна броня. Чуваше щурците, виждаше светулките, усещаше мириса на буйна зеленина наоколо и си мислеше: Това е нов трик, нова илюзия, тя е в Англия и всичко това е просто евтин номер, защото То се страхува, о, да, може би вече не е толкова самоуверено, колкото преди месеци, когато ни повика, тъй че дай да не се вдетиняваме, Бил, бъди сериозен — според теб колко ожулени кожени чанти с дълги ремъци има на тоя свят? Милион? Десет милиона?

Навярно повече. Но имаше само една такава. Беше я купил за Одра от едно магазинче за кожени изделия в Бърбанк и докато я разглеждаше, по радиото свиреха „Летни нощи в Сосалито“.

— Бил?

Ръката на Бевърли разтърсваше рамото му. Отдалече. Двадесет и седем левги под водата. Как се казваше групата, която пееше „Летни нощи в Сосалито“? Ричи сигурно знаеше.

— Аз знам — изрече Бил право в разширените от страх очи на Ричи и се усмихна. — Казваше се „Дизел“. Страхотна памет имам, нали?

— Бил, какво ти става? — прошепна Ричи.

Бил изкрещя. Грабна кибрита от Бевърли, драсна клечка и изтръгна чантата от ръцете на Бен.

— За Бога, Бил, какво…

Той дръпна ципа и преобърна чантата. Отвътре се изсипаха толкова типични за Одра дреболии, че налетялото малодушие го накара да изкрещи отново. Сред кърпички, дъвки и грим видя кутийка ментови бонбони… и златната запалка, подарък от Фреди Файърстоун по случай подписването на договора за „Таванската стая“.

— Жъ-жъ-жена ми е долу — каза той, после падна на колене и се зае да тъпче всичко обратно в чантата. Дори не усети, че отмята с длан от очите си отдавна изчезнали кичури.

— Жена ти? Одра ? — В огромните очи на Бевърли блестеше изненада и страх.

— Нейната ч-ч-чанта. Нейните в-вещи.

— Божичко, Бил — промърмори Ричи. — Знаеш, че това не може да бъ…

Бил бе открил портфейла от крокодилска кожа. Отвори го и вдигна ръка нагоре. Ричи драсна нова клечка и зърна лицето, което бе виждал в пет-шест филма. Макар и не чак толкова интересна, снимката в шофьорската книжка беше напълно убедителна.

— Но Хъ-хъ-хенри е мъртъв, Виктор и Бълвоча също… кой я е хванал тогава? — Бил се изправи и ги огледа с трескави очи. — Кой я е хванал?