Стивън Кинг - То

— Питах по кой.

— Какво кой?

Еди стискаше инхалатора в здравата си ръка и Бил помисли, че е заприличал на удавен плъх.

— По кой да т-т-тръгнем ?

— Ами… зависи накъде искаш да отидем — отвърна Еди и Бил беше готов да го удуши, макар че въпросът си беше съвсем на място.

Еди се взираше боязливо в трите тръби. И трите бяха проходими, но най-долната изглеждаше доста тесничка.

Бил махна с ръка и останалите се струпаха наоколо.

— К-къде е Т-т-то, мътните да го вземат? — запита той.

— Към центъра на града — бързо отговори Ричи. — Точно под центъра. Близо до Канала.

Бевърли кимаше. И Бен. И Стан.

— Мъ-мъ-майк?

— Да — каза Майк. — Там е. Близо до Канала. Или под него.

Бил се озърна към Еди.

— К-к-кой?

— Този.

Еди неохотно посочи най-долната тръба… и Бил не се изненада, макар че сърцето му изтръпна.

— Радост в къщи — жално промърмори Стан. — Тая тръба е за лайната.

— Не е задължително… — започна Майк и изведнъж млъкна. Наведе глава настрани и се ослуша. В очите му блестеше тревога.

— Какво… — запита Бил, но Майк повелително вдигна пръст пред устните си.

Сега и Бил чу звука — шляпане. Все по-близо. Пъхтене, неясен говор. Хенри не се отказваше от потерята.

— Бързо — каза Бен. — Да вървим.

Стан се озърна назад, после огледа най-долната тръба. Прехапа устни и кимна.

— Да вървим. Лайната се измиват.

— Стан Мъжагата пуска Една По-Якичка! — провикна се Ричи. — Уха-уха-у…

— Ричи, няма ли да млъкнеш ? — изсъска Бевърли.

Бил ги поведе към тръбата, смръщи се от мириса и прекрачи навътре. Вонеше на мръсотия, на лайна, но имаше и още нещо, нали? Някакъв потаен, животински мирис. Ако зверският рев можеше да мирише (навярно може, помисли Бил, зависи с какво се храни), дъхът би бил точно такъв. Няма грешка, отиваме във вярна посока. То е минавало оттук… и неведнъж.

След първите пет-шест метра въздухът ставаше застоял и отровен. Бил бавно се мъкнеше през калта, която всъщност не беше кал. Озърна се през рамо и подхвърли:

— Сто-ххо-ой п-плътно зад мен, Е-е-еди. Тъ-тъ-трябваш ми.

За известно време светлината се превърна в едва различима сивота, после изчезна напълно и те се озоваха в

( от синевата литваме към )

мрака. Бил се влачеше напред през вонята, усещайки едва ли не физическата й плътност. Беше протегнал ръка напред и очакваше всеки миг да докосне жилава гъста козина, а сетне в мрака да лумнат две зелени очи. И краят щеше да дойде с взрив на палеща болка, когато То откъснеше главата му от раменете.

Отекващи, засилени звуци изпълваха мрака. Чуваше как приятелите му се тътрят отзад и от време на време глухо мърморят. Отдалече долиташе бълбукане, примесено със странни, дрънчащи стонове. По някое време отвратително топла вълна го заля до кръста и той едва се удържа на крака. Усети как Еди отчаяно се вкопчи в ризата му, после потопът отмина. От края на колоната Ричи изкрещя с мрачно веселие:

— Май че ни опика някакъв великан, Бил.

Бил чуваше как мръсната вода тече на равномерни тласъци по мрежата от по-тесни тръби, която сега навярно минаваше над главите им. Спомни си разговора с баща си за канализацията в Дери и разбра за какво служи тая мрежа — тя поемаше водните излишъци по време на поройни дъждове и наводнения. Навярно напускаше Дери и се изливаше в Пенобскот и Торо. Градът не обичаше да изхвърля лайната си в Кендъскиг, защото от тях Каналът почваше да вони непоносимо. Но всичката мръсна вода отиваше право в реката, а когато тръбите се препълваха, потокът преливаше в съседните… както преди малко. А щом бе станало веднъж, значи можеше да се повтори. Той се озърна тревожно. Не видя нищо, но знаеше, че в горния край на тръбата, а може би и отстрани, трябва да има решетки и през тях всеки момент…

Не знаеше, че е стигнал до края на тръбата. Осъзна го едва когато пропадна надолу и залитна напред, размахвайки ръце в безнадеждно усилие да запази равновесие. Не се удържа и цопна по корем в гъста лепкава маса, на половин метър под отвора на тръбата, която току-що бе напуснал. Нещо пробяга с цвърчене по ръката му. Той изкрещя, седна и притисна изтръпналата ръка към гърдите си, осъзнавайки, че е докоснал плъх; още усещаше отвратителния грапав допир на провлачената опашка.

Помъчи се да стане и блъсна глава в ниския таван на новата тръба. От удара пред очите му избухнаха грамадни червени цветя и Бил рухна на колене.

— Вни-ххи-мавайте! — чу той собствения си вик. — Тук дъното пропада! Е-еди! К-к-къде си?