Стивън Кинг - То

И той тръгна пипнешком, докосвайки с дясното си рамо слузестата керамична стена на тръбата. Стискаше зъби и се молеше да не стъпи върху Патрик… или в него.

Така се промъкваха все по-навътре из мрака, докато край тях се лееха потоци вода, а навън бурята бушуваше и обгръщаше Дери с подранил здрач — здрач, който пищеше с гласа на вятъра, заекваше с трясъка на мълниите и беснееше с пукота на рухнали дървета, напомнящ предсмъртен рев на праисторически зверове.

То / май 1985

Сега те идваха пак и макар че всичко бе станало точно според предвижданията му, завръщаше се и нещо, което То не бе предвиждало — онзи мъчителен, подлудяващ страх… онова чувство, че има Друг. То мразеше страха, ако имаше как, би се нахвърлило върху него, за да го изяде… ала страхът танцуваше подигравателно извън неговия обсег и за да го убие, трябваше първо да убие тях.

Навярно не биваше да се страхува; те бяха остаряли и броят им бе намалял от седем на пет. Петицата беше могъщо число, но не можеше да се сравнява с мистичната магическа сила на седмицата. Вярно, покорното му куче не бе успяло да убие библиотекаря, но той щеше да умре в болницата. По-късно, малко преди зората да се разлее из небето, То щеше да прати един пристрастен към хапчетата санитар да довърши библиотекаря веднъж завинаги.

Жената на писателя вече беше тук — жива и в същото време мъртва, защото умът й бе рухнал още от първия поглед към неговата истинска същност, без маски и дребни илюзийки — а разбира се, всички илюзийки бяха само лъжовни огледала, връщащи към ужасения зрител най-страшните образи от собствения му ум; То ги отпращаше обратно с пагубна сила, както слънчев отблясък може да улучи неподозиращо око и да го порази с вечна слепота.

Сега То бе прибрало разума на писателската съпруга при себе си и в себе си; в мрака отвъд Костенурката; в незнайната страна отвъд границите на битието.

Тя беше в неговото око; беше в неговия ум.

Беше в мъртвешките светлини.

О, но илюзийките понякога бяха забавни. Както с Хенлън например. Той за нищо на света не би успял да си спомни, но майка му можеше да разкаже откъде е дошла птицата в стоманолеярната. Когато беше само на шест месеца, тя го остави да спи в кошчето край къщата и мина в задния двор да закачи изпраните пелени. Щом чу писъците му, захвърли всичко и изтича обратно. Грамаден гарван бе кацнал на ръба на кошчето и кълвеше невръстния Майк като чудовище от зловеща приказка. Бебето пищеше от болка и ужас, безсилно да пропъди гарвана, който бе надушил лесната плячка. Майката удари с юмрук черната птица и след като я прогони, видя, че ръчичките на детето са окървавени на две-три места. Веднага го отнесе при доктор Стилвейгън за инжекция против тетанус. Тази картина се запечата завинаги в подсъзнанието на Майк — мъничко бебе, огромна птица — и когато То се яви пред него, Майк отново видя великанската птица.

Но когато другото псе, съпругът на някогашното момиче, доведе писателската жена, То не надяна маска — у дома не си правеше труда да се облича. Кучето-съпруг погледна само веднъж и рухна мъртво, с пепеляво лице и очи, пропити от кръвта, която бе пръснала мозъка му на десетина места. Жената на писателя излъчи една-единствена мощна и тръпнеща от ужас мисъл — О МИЛИ ИСУСЕ, ТО Е ЖЕНСКО — и мислите й секнаха. Тя потъна в мъртвешките светлини. А то излезе от своето място и се погрижи за нейните телесни останки; подготви ги за сетнешната трапеза. Сега Одра Денброу се люшкаше нейде високо, обвита в копринени нишки. Главата й безсилно клюмаше в кухината на ключицата, изцъклените й очи не виждаха нищо, а пръстите на краката сочеха право надолу.

Ала в петимата все още имаше сила. Намаляла, но все пак сила. Като деца те бяха дошли тук и кой знае как, напук на всички шансове, напук на всичко, което трябваше да бъде, напук на всичко, което можеше да бъде, успяха да го наранят жестоко, едва не го убиха, заставиха го да избяга дълбоко под земята и да се сгуши там, разтреперано от болка и ненавист сред локва от собствената си странна кръв.

А от това идваше още една новост, представете си: за пръв път в цялото си безкрайно съществуване То беше заставено да планира; за пръв път откриваше, че се бои просто да грабне каквото пожелае от своите частни ловни владения, наречени Дери.

Открай време децата бяха любимата му храна. Мнозина от възрастните ставаха негови оръдия, без изобщо да подозират, неведнъж през отминалите години То дори се бе хранило с тях — възрастните също си имаха ужаси, а То знаеше как с малко умение да отвори жлезите им до предел, та вкусните химикали на страха да нахлуят в телата им като изящна подправка. Но обикновено страховете им се оказваха прекалено сложни. Детските страхове най-често можеха да се съберат в едно лице… а ако се налагаше да използува примамка — е, кое дете не обича клоуните?