Стивън Кинг - То

Бяха стигнали до леговището на То.

А белегът на вратата? Какво означаваше?

Бил го изтълкува като книжно корабче.

Стан го видя като излитаща към небето птица — може би феникс.

Майкъл видя забулено лице — ако можеше да го разбули, навярно щеше да се окаже лицето на смахнатия Бъч Бауърс.

Ричи видя очи зад очила.

Бевърли видя здраво стиснат юмрук.

Еди помисли, че вижда лицето на прокажения с хлътнали очи и сбръчкана беззъба уста — всички недъзи, всички болести на света бяха изсечени върху това лице.

Бен Ханском видя куп парцаливи превръзки и сякаш вдъхна мириса на отдавна изтлели подправки.

По-късно Хенри Бауърс щеше да стигне до същата врата и докато в главата му още кънтяха писъците на Бълвоча, щеше да разпознае знака на луната — кръгла, натежала… и черна.

— Страх ме е, Бил — прошепна Бен с треперещ глас. — Трябва ли да влезем?

Бил побутна с крак изтлелите прашни кости и изведнъж стовари върху камарата жесток ритник. Боеше се не по-малко от другите… но не биваше да забравя Джордж. То бе откъснало ръката на Джордж. Дали нейде тук се валяха и неговите малки, крехки кости? Да, разбира се.

Бяха тук заради собствениците на тия кости, заради Джордж и всички други — заради вече отвлечените, заради ония, които просто бяха зарязани да гният из каналите… и заради ония, които тепърва щяха да бъдат отвлечени.

— Трябва — каза Бил.

— Ами ако е заключено? — тъничко запита Бевърли.

— Н-не е за-хха-ключено — отвърна Бил и добави с дълбока увереност, идваща нейде отвътре: — Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.

Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълтозелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис — невероятно, убийствено могъщ.

Един по един пропълзяха през приказната вратичка и навлязоха в леговището на То. Бил

В Тунелите / 04:59 ч.

спря толкова внезапно, че другите се сблъскаха един в друг като товарни вагони, когато локомотивът рязко удари спирачки.

— Тъ-тъ-тук б-беше. О-ххо-кото. П-п-помните ли?

— Спомням си — каза Ричи. — Еди го прогони с инхалатора. Уж че било киселина. И разправяше нещо за танци. Голям майтапизъм, обаче не помня точно какво беше.

— Н-няма зна-хха-чение. Щом ве-ххе-днъж се е п-п-провалило, няма да го в-в-видим вече — каза Бил. Той драсна клечка кибрит и се озърна към другите. В светлината на пламъчето лицата им изглеждаха лъчезарни, мистични… и безкрайно млади. — К-к-как сте, м-момчета?

— Добре сме, Шеф Бил — отвърна Еди, макар че лицето му се кривеше от болка. Импровизираната шина се разпадаше. — Ами ти как си?

— О-ххо-кей — каза Бил и побърза да духне клечката преди да разчетат по лицето му, че съвсем не е така.

— Как е станало? — запита Бевърли и докосна ръката му в мрака. — Бил, как е успяла да…

— З-защото спо-ххо-менах името на г-г-градчето. Т-т-тя е п-пристигнала да ме тъ-ххъ-ърси. О-ххо-още т-тогава нещо ми п-п-подсказваше да си з-з-затварям у-хху-стата. Ама н-не го по-ххо-слушах. — Той безпомощно тръсна глава в тъмнината. — Но д-даже да е п-п-пристигнала в Де-ххе-ери, не ръ-разбирам к-к-как се е до-ххо-брала д-дотук. К-кой я е д-д-довел, ако не Х-х-хенри?

— То — обади се Бен. — Знаем, че не винаги изглежда зло. Може да й е казало, че си изпаднал в беда. После я е домъкнало тук, за да… сигурно за да те прецака. За да убие куража ни. Защото ти винаги си бил нашият кураж, Шеф Бил.

— Том? — промърмори Бевърли замислено и глухо.

Бил бързо драсна нова клечка.

— К-к-кой?

Тя го гледаше с отчаяна откровеност.

— Том. Моят съпруг. И той знаеше. Поне мисля, че му споменах името на градчето, както ти си го споменал пред Одра. Аз… не знам дали го е запомнил. Тогава беше побеснял от злоба.

— Господи, това да не е някаква сапунена опера, в която на финала изскача цялата трупа? — обади се Ричи.

— Не е сапунена опера — дрезгаво възрази Бил, — а шоу. Като в цирка. Нашата Бев се е омъжила за Хенри Бауърс. А щом го е зарязала, как няма да дотърчи насам? В края на краищата, истинският Хенри не пропусна да дойде.

— Не — каза Бевърли. — Не съм се омъжила за Хенри. Омъжих се за баща си.

— Има ли разлика, щом те е пребивал? — запита Еди.

— Е-ххе-лате — каза Бил. — П-п-приближете се.

Другите пристъпиха към него. Бил напипа ръцете на Еди и Ричи. След миг стояха в кръг както някога, макар че сега не бяха седмина. Еди усети как някой го прегръща през рамото. В гърдите му бликна топла, позната утеха.