Стивън Кинг - То

— Заслужил си смърт задето ме уби — прошепна Джордж. Вече беше съвсем близо. Бил стисна клепачи.

После из тунела се разля жълта светлина и той отново отвори очи. Ричи държеше клечка кибрит.

— Бори се, Бил! — извика Ричи. — За Бога! Бори се!

Какво търсите тук? Той ги огледа с недоумение. Значи все пак не бяха избягали. Как така? Как можеха да не избягат, след като бяха разбрали как подло е убил собствения си брат?

— Бори се! — крещеше Бевърли. — О, Бил, бори се! Само ти можеш да го сториш! Моля те…

Джордж вече беше само на няколко крачки. Изведнъж той се изплези. Езикът му беше обрасъл с белезникава плесен. Бил изпищя отново.

— Убий го, Бил! — изрева Еди. — То не е брат ти! Убий го докато е малко! Убий го СЕГА!

Джордж стрелна за миг към Еди погледа на сребристите си очи и дребният мъж отлетя към стената като ударен. Бил стоеше вцепенен и гледаше как брат му пристъпва напред. Джордж, отново Джордж след толкова много години, Джордж щеше да сложи края както бе сложил началото, о да, ето, вече чуваше как жълтият дъждобран скърца все по близо, чуваше как звънтят закопчалките на галошите и долавяше мириса на мокри листа, сякаш под дъждобрана имаше само гнила шума, сякаш галошите бяха натъпкани с лански листа, да, човече от листа, точно така, това беше Джордж, прогнило топчесто лице и тяло от сплъстени листа, които понякога задръстват каналите след наводнение.

До ушите му едва долетя писъкът на Бевърли.

( троши стобора )

— Бил, моля те, Бил…

( с трясък сух и пак крещи )

— Заедно ще потърсим корабчето — каза Джордж. По бузите му като фалшиви сълзи се стичаше гъста, жълтеникава гной. Той посегна към Бил, главата му се килна настрани и устните оголиха остри, зверски зъби.

( че срещнал дух той срещнал дух ТОЙ СРЕЩНАЛ )

— Ще го намерим — каза Джордж и Бил усети в дъха му воня на избухнали от разложението зверски трупове, проснати край шосето в гореща нощ. Когато Джордж разтвори челюсти, зад тях се разкри мрачна паст, из която гъмжаха сгърчени твари. — То още е тук, тук долу всичко се рее, и ние ще се реем, Бил, всички ще се реем…

По шията на Бил се плъзнаха ръце, студени като рибешки корем.

( ТОЙ СРЕЩА ДУХ НИЕ СРЕЩАМЕ ДУХ ТЕ НИЕ ВИЕ СРЕЩАТЕ ДУХ… )

Сгърченото детско личице бавно се носеше из въздуха към шията на Бил.

— … реем…

— Троши стобора с трясък сух! — изрева Бил. Гласът му бе станал чужд, басов, мощен и Ричи внезапно си припомни, че Бил пелтечеше само когато говореше със собствения си глас; подражаваше ли някому, той не заекваше никога.

Призракът на Джордж изсъска и се отдръпна като ударен, вдигайки ръка пред лицето си.

— Точно така! — изкрещя обезумелият от възторг Ричи. — Сега ти е паднало, Бил! Довърши го! Довърши го! Довърши го!

— Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух! — тътнеше гръмотевичният глас на Бил. Той пристъпи към фалшивия Джордж. — Ти не си дух! Джордж знае, че не съм искал да умре! Нашите не бяха прави! Обвиняваха мен и не бяха прави! Чуваш ли?

Изведнъж изчадието с образа на Джордж изцвърча като плъх и се завъртя. Нещо се люшкаше и трепереше под жълтия дъждобран. Самият дъждобран сякаш се разливаше, протичаше на ярки жълти петна. Пред очите им То губеше облик, ставаше безформено.

— Троши стобора с трясък сух, копеле гадно! — ревеше Бил Денброу. — И пак крещи, че срещнал дух!

Той се хвърли напред и пръстите му сграбчиха жълтия дъждобран, който вече не беше дъждобран. Усети в ръцете си нещо като полуразтопен шоколад, който протече между пръстите му още щом го стисна в юмрук. Бил падна на колене. После Ричи изохка от болка в опарените пръсти. Клечката изгасна и отново се възцари мрак.

Бил усети как в гърдите му се надига нещо топло, задушаващо и парливо като коприва. Той обгърна колене и притисна брадата си към тях с надеждата, че това може да прогони или поне да облекчи болката. Смътно се радваше, че наоколо царува мрак и другите не могат да видят страданието му.

От гърлото му излетя звук — треперещо ридание. После второ; трето.

— Джордж! — извика той. — Джордж, извинявай! Не съм искал да се случи ни-ххи-ищо лъ-лъ-лошо!

Може би имаше още нещо за казване, но той не знаеше как да го каже. Ридаеше, проснат по гръб, с ръка върху очите, спомняше си корабчето, спомняше си равномерния тропот на дъждовните капки по прозорците на спалнята, спомняше си лекарствата и книжните кърпички върху нощното шкафче, затихващата трескава болка в главата и тялото си, а най-силно си спомняше Джордж — Джордж, Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка.