Стивън Кинг - То

Постепенно той осъзна, че е буден. Скромното бяло помещение се оказа болнична стая. Над главата му висяха два буркана — единият с бистра течност, другият с тъмночервено съдържание. Кръв. Той видя прикрепения за стената телевизор и чу глухите удари на дъждовни струи по стъклата.

Майк се опита да размърда крака. Единият се движеше свободно, но другият, десният крак, отказваше да се подчини. Почти не го усещаше и разбра, че е плътно бинтован.

Малко по малко спомените се завръщаха. Бе седнал да опише срещата в бележника си, а после в библиотеката бе нахълтал Хенри Бауърс. Незабравима реликва от златния фонд. Последва ръкопашна схватка и…

Хенри! Къде бе отишъл Хенри? Да нападне другите?

Майк потърси с пръсти бутона за повикване. Копчето беше край главата му и тъкмо се готвеше да го натисне, когато вратата се отвори. На прага стоеше санитар. Двете горни копчета на бялата му престилка бяха разкопчани, а чорлавата тъмна коса му придаваше вид на герой от стария сериал „Бен Кейси“. На врата му висеше медальонче с образа на свети Кристофър. Въпреки замайването си Майк го разпозна незабавно. През 1958 година То бе убило в Дери едно шестнайсетгодишно момиче на име Черил Ламоника. Момичето имаше четиринайсетгодишен брат, Марк, и именно той се готвеше да влезе в стаята.

— Марк? — безсилно избъбри Майк. — Трябва да поговорим.

— Шшшшшт — каза Марк. Ръката му беше в джоба. — Никакви приказки.

Той прекрачи в стаята и когато застана край леглото, Майк с безпомощен ужас видя колко безжизнени са очите на Марк Ламоника. Санитарят леко наклони глава, сякаш се вслушваше в далечна музика. Извади ръка от джоба си. Държеше спринцовка.

— От това ще заспиш — каза Марк и пристъпи към леглото.

Под града / 06:49 ч.

— Шшшшшт! — внезапно възкликна Бил, макар че не чуваха друг звук освен собствените си стъпки.

Ричи драсна клечка кибрит. Стените на тунела се бяха раздалечили и петимата изглеждаха съвсем дребни сред това необятно пространство под града. Сгушиха се един до друг и Бевърли изпита замайващо чувство за deja vu, гледайки огромните плочи по пода и провисналите раздрани паяжини. Вече наближаваха. Наближаваха.

— Какво чуваш? — запита тя, като се озърташе в светлината на догарящата клечка, очаквайки да види как някаква нова заплаха изпълзява или долита от мрака. Птицата Родан? Пришълецът от онзи ужасен филм със Сигърни Уивър в главната роля? Грамаден плъх с оранжеви очи и сребристи зъби? Но наоколо нямаше нищо освен прашния мирис на мрак и далечния тътен на вода по препълнените канали.

— Н-н-нещо не е на-хха-ред — каза Бил. — Майк…

— Майк ли? — запита Ричи. — Какво му е на Майк?

— И аз го усетих — обади се Бен. — Да не би… умрял ли е, Бил?

— Не — каза Бил. Очите му бяха замъглени, унесени и безизразни. Цялата тревога се бе събрала в гласа и напрегнатата му стойка. — Той… Т-т-той… Бил шумно преглътна. Очите му се разшириха. — О! О, не!…

— Бил! — тревожно извика Бевърли. — Бил, какво има? Какво…

— Дръ-ххъ-ъжте ме за р-р-ръцете! — изкрещя Бил. — Бъ-бъ-бързо!

Ричи захвърли клечката и сграбчи ръката му. Бевърли го хвана от другата страна. Пресегна се и усети как Еди безсилно я докосва със счупената си ръка. Бен се хвана за него и заедно с Ричи затвори кръга.

— Изпрати му нашата сила! — извика Бил с онзи непознат, дълбок глас. — Изпрати му нашата сила, който и да си Ти, изпрати му нашата сила! Сега! Сега! Сега!

Бевърли усети как нещо полита от тях към Майк. Главата й се отметна в екстаз и хъхрещият дъх на Еди се смеси с грохота на вода из каналите.

— Сега — глухо изрече Марк Ламоника. От гърдите му се отрони въздишка на мъж, който усеща наближаващия оргазъм.

Майк натискаше бутона отново и отново. Чуваше как звънецът оглася стаята на сестрите в дъното на коридора, но никой не идваше. В проблясък на някакво сатанинско прозрение той разбра, че сестрите седят около масичката, четат сутрешните вестници, пият кафе и слушат звънеца, но не го чуват, не реагират, щяха да реагират по-късно, когато всичко свършеше, защото така ставаха нещата в Дери. В Дери беше за предпочитане да не виждаш и да не чуваш… докато всичко свърши.

Майк дръпна ръка от бутона.

Марк се приведе над него и иглата на спринцовката заблестя. Докато смъкваше чаршафа надолу, медальончето се люшкаше под врата му с хипнотичен ритъм.

— Точно тук — промърмори той и отново въздъхна. — Край гръдната кост.