Стивън Кинг - То

Бен изкрещя, хвана се за главата, залитна назад и първата му несвързана мисъл бе: Нищо чудно, че Стан се самоуби! О, Господи, защо не го сторих и аз! Докато последният ключ прещракваше в последната ключалка, той видя по лицата на другите същото изражение — замаян ужас и постепенно разбиране.

После Бевърли изпищя и се вкопчи в Бил, защото То тичаше надолу по ефирната завеса на своята паяжина — кошмарен Паяк, роден нейде отвъд пространството и времето; Паяк, какъвто може да има само отвъд най-безумните видения и отвъд черните дълбини на пъкъла.

Не , хладнокръвно помисли Бил, всъщност не е Паяк, но не е и форма, извлечена от съзнанията ни; просто така го виждаме, човешкият ум не може да пристъпи по-близо до

( мъртвешките светлини )

онова, което представлява в действителност.

То беше високо около пет метра и черно като безлунна нощ. Краката му бяха дебели колкото бедро на културист. Злокобните ярки рубини на очите му изхвръкваха над кухини, от които се процеждаше някаква гъста течност с цвят на хромирана стомана. Назъбените челюсти се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, ръсейки лепкава пяна. Замръзнал от върховен ужас, увиснал на ръба на безумието, Бен забеляза в мига на затишие пред буря, че тази пяна е жива; тя капеше по каменните плочи и пролазваше в пукнатините като амеба.

Но То е нещо друго, има някаква окончателна форма, почти я различавам както бих различил силуета на човек, застанал пред екрана по време на прожекция, някаква друга форма, но не искам да я виждам, моля Те, Боже, не ми позволявай да я видя…

Всъщност нямаше значение, нали? Виждаха каквото виждаха и без сам да знае как, Бен осъзна, че То е пленник на тази последна форма, формата на паяка, породена от тяхното общо, неволно и нежелано видение. Срещу това То трябваше да се бият на живот и смърт.

Съществото цвърчеше, мяукаше и Бен разбра, че чува звуците му двукратно — веднъж в главата си, а след част от секундата и с ушите си. Телепатия , помисли той. Чета мислите му. Сянката на чудовището препускаше като сплескано яйце по старинните стени на неговата бърлога. Тялото му беше обрасло с жилава козина и Бен забеляза, че отзад стърчи дълго жило, способно с един удар да прониже човек. От връхчето капеше бистра течност и Бен видя, че тя също е жива; подобно на слюнката, отровата се гърчеше в пукнатините между плочките. Жило, да… но под него уродливо издутото туловище едва не се провлачи по пода, когато То се втурна напред и сетне кривна едва забележимо, избирайки безпогрешно за първа жертва техния водач — Шеф Бил.

Това са яйчници , помисли Бил и съзнанието му сякаш изпищя от неизбежния извод. Каквато и форма да крие То зад сегашния облик, поне един символ е верен: То е женско и бременно… Било е бременно още тогава, а никой от нас не разбра освен Стан, Боже Господи, ДА, Стан беше, Стан, а не Майк, Стан разбра, Стан ни каза… Затова трябваше да се върнем на всяка цена, защото То е женско и бременно с някакви невъобразими изчадия… и времето му наближава.

Сетне се случи нещо невероятно. Бил Денброу пристъпи срещу То.

— Бил, недей! — изпищя Бевърли.

— Стъ-стъ-стой т-т-там! — кресна Бил без да се обръща.

А после Ричи побягна към него, крещейки името му и Бен усети как собствените му крака се раздвижват. Сякаш почувствува пред себе си люшкането на призрачно шкембе и с радост се вкопчи в илюзията. Трябва пак да стана дете, несвързано помисли той. Само така ще му попреча да ме подлуди. Трябва пак да стана хлапе… да го възприема. Някак.

Тичаше. Крещеше името на Бил. Смътно усети, че Еди тича край него и счупената му ръка се подмята, а поясът от халата се влачи по пода. Еди бе извадил инхалатора. Приличаше на обезумял, мършав наемен убиец с невиждан до днес пистолет.

Бен чу как Бил изрева:

— Ти у-хху-би брат ми, ши-ши-шибана КУЧКО!

Сетне То надвисна над Бил, погреба го в своята сянка, размахвайки лапи из въздуха. Бен чу лакомия му вой, взря се в злобните, прастари червени очи… и за миг наистина зърна отвъдната форма; зърна светлини, зърна необятна, пълзяща, космата твар, изградена само от светлина и нищо друго — оранжева, мъртвешка светлина, която подражаваше на живота.

Ритуалът започваше за втори път.

В Бърлогата на То / 1958

Именно Бил бе онзи, който ги удържа заедно, докато огромният черен Паяк тичаше надолу по мрежата и зловонният вятър от неговото движение развяваше косите им. Стан запищя като бебе и впи пръсти в бузите си, а кафявите му очи бяха готови да изхвръкнат от орбитите. Бен бавно отстъпи назад, докато масивният му задник се блъсна в стената отляво на вратичката. През джинсите го парна леден пламък и той отскочи, но бавно, като насън. Не вярваше, че всичко това става наистина; трябва да беше просто най-страшният кошмар на този свят. Откри, че не може да вдигне ръце. За китките му сякаш бяха вързани огромни невидими тежести.